Думите бяха излишни. Смълчани, без да се погледнат дори, те се върнаха при останалите, където Дик поучаваше младежта:
— Хей, вие, новоизлюпени, вчерашни хлапета и всякакви други дребосъци, видяхте ли как танцуваме ние, старите! Разбира се, не казвам ни дума против новите танци. Много са хубави, нямам нищо против тях. Но все пак няма да ви навреди да се научите да валсирате прилично. Когато се опитате да танцувате валс, просто е срамно да ви гледа човек. Ние старите все знаем нещичко, което не е излишно да се научи.
— Например? — запита едно от момичетата.
— Ще ви кажа. Нямам нищо против това, че младото поколение вони на бензин — нещо, което никой не може да отрече…
За момент думите му бяха заглушени от викове и протести.
— Знам, че и аз самият воня на бензин — продължи той, — но вие въобще не сте научили хубавите стари начини на придвижване. Ни едно момиче измежду вас не може да ходи пешком толкова, колкото Паола. А ако някой се опита да се мери с Греъм или с мен, след това ще трябва да го върнат на носилка. О, знам, че можете да натискате педала за газта и виртуозно да превключвате скоростите. Но ни един измежду вас не може да язди както трябва — да язди истински кон, и то тъй, както аз разбирам. А пък да карате двойка буйни коне, това вече съвсем не можете. А колцина от вас — млади здравеняци, които се носите с шеметна бързина с моторниците си из залива — могат да вземат в ръце кормилото на една старовремска шхуна или гемия и без чужда помощ да я насочат по желания курс?
— Независимо от това и ние стигаме там, за където сме тръгнали — възрази същото момиче.
— Не го отричам — отвърна Дик. — Но не винаги вършите това красиво. Представете си Паола, сграбчила в ръце юздите на четворка буйни коне, с крак на спирачката се носи по планинския път. Красива картина, нали? Но недостъпна за всички вас.
Една гореща утрин под прохладните сводове на големия вътрешен двор около Греъм, който четеше седнал сам, се събра смесена компания от няколко души, между които и Паола. След като поговори малко, той отново се вдълбочи в списанието, и то до такава степен, че забрави всички около себе си, докато зацарилата тишина проникна в съзнанието му. Той вдигна очи. Бяха се отдалечили всички освен Паола. От другия край на двора долиташе смехът им. Но Паола! Порази го изразът на лицето й, на очите й. Погледът й беше впит в него, беше поглед само за него. Съмнение, колебание и почти страх се четяха в очите й; и все пак в този кратък миг той забеляза, че това беше изпитващ и проницателен поглед — поглед на човек, надзърнал в книгата на съдбата, разтворена пред него, както му подсказа неговото въображение. Ресниците й трепнаха, тя сведе очи, страните й поруменяха. Изчерви се. На два пъти устните й се раздвижиха, като че ли се готвеше да каже нещо; но нищо не й идваше на ум — бяха я заловили съвсем неочаквано. Греъм я спаси от неудобното положение, като каза непринудено:
— Знаете ли, точно сега чета хвалебствията на Врие за делото на Лютер Бърбенк и струва ми се, че в царството на домашните животни Дик е онова, което е Бърбенк в земеделието. Вие тук създавате живот — ваяте от материята нови форми на полезното и красивото.
Паола, която се беше вече овладяла, прие комплимента с усмивка.
— Боя се — продължи Греъм е известна сериозност, — че като гледам вашите постижения, мога само да съжалявам за безполезно пропиления си живот. Защо не се заех и аз да създавам, да творя? Ужасно завиждам и на двама ви.
— Наистина благодарение на нас се раждат много живи същества. Дъхът ми спира, като си помисля каква отговорност е това — каза тя.
— Чифликът ви е царство на плодородието — усмихна се Греъм. — Поразява ме, че тук всичко е пълно с живот, цъфти и носи плодове, всичко преуспява и се множи…
— О! — прекъсна го внезапно Паола, сетила се за нещо. — Трябва някой ден да ви покажа златните си рибки. Отглеждам ги аз, при това с търговска цел: снабдявам доставчиците в Сан Франциско с най-редките видове, изпращам дори в Ню Йорк. На всичко отгоре имам приходи, печеля пари. Това личи от книгите на Дик, а той е най-педантичният счетоводител. Тук при нас и последното чукче е вписано в инвентара; отчетено е и последното пиронче за подкови. Затова Дик има такъв щаб от книговодители. Впрочем, знаете ли, той пресметна в безкрайни колони цифри всички разходи за впрегатния добитък, включително средната загуба на работоспособност поради стомашни разстройства и окуцяване. Така той изчисли колко му струва работният час на един впрегатен кон с точност до трети десетичен знак.
— Щяхте да разправяте за златните рибки — припомни Греъм, раздразнен от това, че непрекъснато говореше за мъжа си.
— Да, наистина: Дик кара счетоводителите си да водят същите сметки и за моите златни рибки. Плащам за всеки час наемен труд, който използвам за тях, и представете си — дори за пощенските марки и канцеларските принадлежности. Той ме кара да плащам дори за водата, сякаш той е градската водоснабдителна компания, а аз жилищен собственик. И въпреки това имам десет процента чист приход, а понякога дори тридесет. По Дик се смее и казва, че като извадя заплатата на шефа на предприятието — а шефът, това съм аз, — ще излезе, че имам нищожна печалба или дори че работя на загуба. И че с такъв малък приход не бих могла да наема толкова способен ръководител на предприятието.
И все пак точно затова Дик успява в своите начинания. Винаги когато предприема нещо, изяснил си е най-точно всичко до последната микроскопична подробност, естествено освен ако не се касае до чисто научен опит.
— Той е много уверен в себе си… — отбеляза Греъм.
— Никога не съм срещала човек тъй уверен в себе си — отговори Паола с убеждение. — Но, повярвайте ми, той има пълно основание за това. Познавам го добре. Той е изключителен — но изключителен в най- парадоксалния смисъл на думата. Изключителен е с това, че е тъй уравновесен и нормален, с това, че у него няма нищо изключително. Такива хора са по-ценни и по-редки от ония, които минават за изключителни. Понякога си мисля, че Ейбръхам Линкълн е бил човек от тоя тип.
— Да си призная, не ви разбирам много добре — каза Греъм.
— О, не бих могла да кажа, че Дик е от същия мащаб като Линкълн — побърза да каже тя. — Дик има качества, но не е там въпросът. И двамата са от същия тип: крайно уравновесени, нормални, не се запалват. Аз, напротив, съм самобитна и интуитивна. Защото правя някои неща просто без да зная как. Когато свиря например. Или когато изпълнявам скокове във вода. Честна дума, сама не зная как правя скок от кула или от трамплин, или пък салто и половина.
А Дик, напротив, за да направи нещо, трябва предварително да му е ясно как ще го направи. Във всичко, което върши, е уравновесен и прозорлив. Изключителен е с това, че е развит хармонично и всестранно, без да е изключителен в каквото и да било. О, аз го познавам. В нито един спорт не е бил шампион или рекордьор. Но и посредствен не е бил. Такъв е и във всичко останало — така е устроен умствено. Той е като равно изкована верига. Няма нито слаби брънки, нито пък изключително масивни.
— Боя се, че съм като вас — каза Греъм, — че и аз съм едно от тези по-обикновени и посредствени същества, надарени в едно само направление. Защото и аз в някои случаи се запалвам и правя неща, за които не съм и помислял. Нямам такова самочувствие, че да не се прекланям пред неизвестното.
— А Дик ненавижда неизвестното — тъй поне изглежда. За него не е достатъчно да знае „как“ — винаги търси отговор на въпроса „защо“. Той приема неизвестното като лично предизвикателство. Действува му тъй, както червеният цвят на бика. Веднага се заема да разкъса всички покрови, да стигне до сърцето на тайната, да намери отговор на въпросите „как“ и „защо“, тъй че неизвестното да стане факт, който може да се обобщи и докаже научно.
Положението, което назряваше, криеше редица неизвестни за трите действащи лица. Греъм не знаеше с какви отчаяни усилия Паола се стремеше да не се откъсне от мъжа си, който пък, погълнат от хиляди планове и проекти, се изолираше все повече. На обед винаги се появяваше, но след пладне рядко излизаше с гостите си. От многобройните и дълги шифровани телеграми от Мексико Паола знаеше, че работите на мините „Харвест груп“ не вървят. Освен това тя виждаше агенти и пратеници на чуждестранните капиталовложители в Мексико, които — винаги забързани и често в най-неподходящото време — пристигаха в стопанството да се съвещават с Дик. Той се оплакваше, че те му отнемат скъпоценно време, без дори да загатва какви въпроси обсъждат.
— Ах! Как бих искала да не си тъй зает — въздъхна тя, седнала на коленете му и притисната до него. Имала беше късмет да го завари сам — това ставаше към единадесет часа преди обед.
