или пък си навличаше най-силна неприязън. Към него никой не оставаше равнодушен. Допирът с него бързо пораждаше обич или омраза. В това отношение Паола е различна — тя е жена и не е склонна да се бие с вятърни мелници, това е привилегия на мъжете. Доколкото знам, няма нито един враг на света. Всички я обичат освен може би някои злобни жени, които й завиждат, че има такъв прекрасен мъж.
Докато Греъм слушаше, някъде откъм дългите аркади долетя песента на Паола. В гласа й имаше нещо трепетно и незабравимо, което остана да го преследва в спомените му. Тя се засмя и мисис Тъли, заслушана, усмихнато кимна.
— Сякаш се смее Филип Дестен — промълви тя — и всички французойки, потомки на французина- прародител, когото домъкнали в Пинобскот, облекли в домашно тъкани дрехи и изпратили да слуша проповед. Забелязали ли сте, че когато Паола се смее, всеки неволно вдига глава и се усмихва? Тъй въздействаше и смехът на Филип.
Паола винаги е изпитвала страстно влечение към музиката, живописта, рисуването. Когато беше малко момиченце, човек можеше да открие къде се е завряла, като обиколи къщата и проследи картинките и фигурките, които тя оставяше след себе си. Правеше ги с каквото завари — рисуваше на парчета хартия, драскаше на дъсчици, скулптираше е кал и пясък.
— Обичаше всичко, а и всички я обичаха — каза мисис Тъли. — Никога не се боеше от животните. Но въпреки това стоеше в ням захлас пред тях. Такава си е по рождение — чувствителна, захласва се пред красотата. Да, имаше непоправима склонност да боготвори някого — било заради красотата му, било заради постъпките му. В преклонението си пред красотата пак си е същата, независимо на какво се възхищава — на някой роял, на майсторска картина, на красива кобила или на кътче от природата.
И Паола искаше сама да създава красота. Но се изправи на труден кръстопът: дали да се посвети на музиката или на живописта. В пълния разгар на заниманията си, ръководена от най-добрите музикални педагози в Бостън, не можеше да сдържи влечението си да рисува. От триножника пък се увлече по скулптурата.
Влюбена беше в съвършеното, душата и сърцето й бяха пълни с красота и беше тъй объркана, че не знаеше за кое има по-голямо дарование и дали всъщност изобщо има някакво призвание. Дадох й идеята да си отпочине от всякаква работа и я взех със себе си за една година в чужбина. И представете си — оказа се, че имала дарба да танцува. Но винаги се връщаше към музиката и живописта. Не, не че не знае какво иска. Бедата е там, че е твърде надарена…
— Твърде всестранно надарена — допълни мисълта й Греъм.
— Да, точно тъй — съгласи се мисис Тъли. — Но едно е да ти се удава нещо, друго е да имаш заложби, и до ден-днешен, честна дума, не знам дали детето изобщо е имало някакви заложби. С различни неща се захващаше, но — трябва да се признае — в никое от тях тя няма някакво голямо постижение.
— Освен това, че тя самата е такава, каквато е — додаде Греъм.
— Да, това е голямото й постижение — съгласи се мисис Тъли и възторжено се усмихна. — Тя е прекрасна, необикновена жена, съвсем непокварена, съвсем естествена. И в края на краищата, нима е толкова важно непременно да се твори нещо? По ми е скъпа една от лудориите на Паола — о, чух как влязла във водата с големия жребец, — отколкото всичките й картини, дори да бяха все шедьоври. Но отначало трудно я разбирах. Дик често я нарича момиченцето, което не могло да порасне. Но кълна се, когато трябва, може да се държи с най-изискано достойнство. Наричам я най-зрялото дете, което съм виждала. А Дик — това е най-хубавото нещо в живота й. Едва когато го срещна, прояви истинското си аз. Ето как се случи всичко.
И мисис Тъли разказа как същата година пътували из Европа. В Париж Паола отново започнала да рисува и накрая се убедила, че успехът може да се постигне само с борба, а парите на леля й са пречка за нея.
— Тя се наложи — каза е въздишка мисис Тъли, — остави ме, изпрати ме да си вървя в къщи. Съгласи се да получава само най-оскъдна издръжка и заживя самостоятелно в Латинския квартал заедно с две други американки. Тогава именно срещна Дик. Той беше странна личност. Никога не бихте отгатнали с какво се занимаваше тогава. Беше съдържател на кръчма — о, не някое от тези модерни заведения, а истинска студентска кръчма. Посетителите бяха отбрани — все едни налудничави. Току-що се бе завърнал от безумни приключения по широкия свят и както сам се изразяваше, искаше за известно време вместо да изживява живота, да поговори за него.
Веднъж Паола ме заведе там. Бяха вече сгодени: предния ден той ме посети — въобще всичко беше както трябва. Познавах на времето Ричърд Форест-Щастливеца й знаех всичко за сина му. По-добра партия Паола не би могла да намери. При това то беше истинско романтично увлечение. Паола го бе видяла първо като капитан на отбора на Калифорнийския университет, който победи Станфордския. След това го срещнала в ателието, което делеше с двете момичета. Тя не знаеше дали Дик има милиони, или държи кръчма, защото работите му са зле, пък и никак не я интересуваше. Винаги се е вслушвала в гласа на сърцето си. Представете си положението: Дик, който минаваше за неуловим, и Паола, която изобщо не флиртуваше. Изглежда, че направо са се хвърлили в прегръдките си, защото само за една седмица всичко бе уредено и Дик ми направи посещение, сякаш моето решение би имало някакво значение.
Та думата беше за кръчмата на Дик. Тя беше кръчма на философите — тясно, сбутано помещение, под земята, в самото сърце на Латинския квартал. Представете си що за кръчма — имаше, само една маса! Но каква маса! Широка, кръгла, скована от голи дъски, без мушама дори, дървото цялото в петна от безбройните чаши, разлени от това, че философите блъскаха с юмруци. Около нея можеха да седнат тридесет души. Жени не се допускаха. За Паола и мен бе направено изключение.
Видях тук Аарън Хенкок. Той беше един от философите и до ден-днешен се хвали, че има да дава на Дик повече пари от всеки друг клиент длъжник. Там се срещаха всякакви безумни млади мислители, удряха по масата с юмруци и говореха за философия на всички европейски езици. Дик винаги е имал слабост към философите.
Но Паола развали цялата работа. Веднага щом се ожениха, Дик стегна шхуната си „Ол ауей“ и щастливата двойка отплува на сватбено пътешествие от Бордо до Хонконг.
— А кръчмата се затвори и философите останаха без подслон и без спорове — допълни Греъм.
Мисис Тъли се разсмя от сърце и поклати глава.
— Той я осигури със средства — каза тя, като се задъхваше и примираше от смях. — Осигури я частично или нещо такова. Не помня вече как беше. И още същия месец полицията я закри, защото била клуб на анархисти.
Въпреки че знаеше колко са разнообразни интересите и дарбите на Паола, Греъм се изненада, когато я завари един ден сгушена в нишата на един прозорец, всецяло погълната в работа над една изящна бродерия.
— Нрави ми се — обясни тя. — Предпочитам онова, което съм изработила сама и по мое хрумване, пред всички бродерии в магазините. По-рано Дик мърмореше — нали мисли само за ефикасност, производителност на труда и други такива неща. Смяташе, че бродерията е пилеене на време, защото срещу скромно заплащане всяка селянка би направила същото, което правя аз. Но успях да му разясня как аз гледам на тези неща.
Те са като музиката, когато човек сам свири. Разбира се, срещу пари бих могла да чуя по-добро изпълнение, но друго е да седнеш сам на пианото и да изтръгваш от него звуци със собствените си пръсти и по собствено разбиране — насладата е друга, много по-голяма. Няма значение дали подражаваш на чуждо изпълнение, или даваш свое тълкование и влагаш нещо от самия себе си. Чувстваш радост и душевна пълнота.
Ето тази малка шевица с бродирани лилии, с която съм подръбила подгъва — по света няма друга като нея. Идеята е моя и само моя, моя е и радостта от това, че давам форма и живот на тази идея. В магазините човек може да намери по-добри идеи и по майсторски изпълнени, но това е различно. Мое. Аз съм го видяла във въображението си, аз съм го създала. Може ли някой да каже, че бродерията не е изкуство?
Тя замълча, но засмените й очи повтаряха въпроса.
— И може ли някой да каже — съгласи се Греъм, — че изкуството да подчертаеш красотата на една жена не е най-достойното и най-приятното от изкуствата?
— Дълбоко уважавам една добра шивачка или шапкарка — кимна тя сериозно. — Те са наистина артисти, при това важни за световната икономика, както би се изразил Дик.
