При друг случай, като търсеше в библиотеката някои сведения за Андите, Греъм се натъкна на Паола, надвесена грациозно над един чертеж. Голямата маса пред нея бе отрупана с внушителни албуми за вътрешна архитектура. Тя се бе заела да прави план за дървена къща или хижа за мъдреците в мадрьоновата гора.
— Не е лесно — въздъхна тя. — Дик казва, ако съставя плана, да бъде за седем души. Сега имаме четирима мъдреци, но той си е наумил да станат седем. Твърди, че душове и такива неща са излишни, защото къде се е чуло философ да се къпе? А съвсем сериозно препоръчва седем печки и седем кухни, защото именно за такива ежедневни дреболии философите винаги се карат.
— Нали Волтер се бе скарал с един крал заради някакви си угарки от свещи — каза Греъм, като се любуваше на непринудената й грация. Тридесет и осем години? Невъзможно! Тя изглеждаше почти като някакво оживено, със зачервени бузи момиче над трудно домашно. И той си спомни забележката на мисис Тъли, че Паола е най-зрялото дете, което някога е виждала.
Това го изпълни с учудване. Нима тя бе същата, която при коневръза с няколко кратки думи показа, че ясно съзнава накъде са тръгнали нещата? „Разбирам“ — бе казала тя тогава. Но дали наистина разбираше? Не беше ли казала тази дума случайно, без да влага в нея някакво особено съдържание? И все пак тя цяла се стремеше към него, също като него обзета от трепет, когато пееха „По циганските следи“. В това той беше сигурен. Но, от друга страна, нима не бе видял как тя се вълнува и цяла пламва, когато свири Доналд Уеър? Но тук мъжкото му самолюбие надделя и той си каза, че с Доналд Уеър нещата стоят иначе. И при тази мисъл неволно се усмихна.
— Защо се смеете? — запита Паола. — Знам, че не съм архитект. Но любопитна съм да видя как вие бихте сместили седемте философи, като при това спазите невероятните изисквания на Дик.
Върнал се в стаята си на кулата, Греъм хапеше устни и размишляваше, а книгите за Андите стояха неразтворени пред него. „Та тя съвсем не беше жена. Беше същинско дете. Или — и той се поколеба при тази мисъл — нейната непринуденост беше престорена? Наистина ли беше разбрала всичко? Вероятно да. Иначе не можеше и да бъде. Тя познаваше света, познаваше живота. При това беше много умна. Дори един бегъл поглед на сивите й очи говореше за увереност и сила. Да, именно сила!“ Припомни си я как изглеждаше първата вечер — на моменти сякаш блясваше като тънка скъпоценна стомана. Сети се, че на времето тази нейна вътрешна сила го бе накарала да я сравнява със слонова кост, с ваян седеф, със сплит момини коси.
Но след кратките думи при коневръза и песента „По циганските следи“ той знаеше, че когато погледите им се срещат всеки от тях чете неизречени неща в очите на другия.
Напразно прелистваше книгите за сведенията, които му трябваха. Направи опит да продължи започнатата глава без тях, но перото му не раждаше нищо. Беше го обхванала подлудяваща тревога. Взе разписанието за влаковете и се замисли над него, разколеба се, позвъни по телефона в домашната конюшня и заръча да оседлаят Алтадена.
Беше прекрасна утрин — ранно калифорнийско лято. Ни полъх на ветрец над задрямалите поля, от които долиташе песента на чучулиги и пъдпъдъци. Греъм яздеше между живите плетове от люляци, изпълнили въздуха с тежко ухание. Отдалеч долетя гърленото цвилене на Планинец и сребристият отговор на Принцеса Фодърингтън.
Греъм се запита какво търси тук, яхнал коня на Дик Форест. И защо не бе на път към гарата, за да вземе първия влак по разписанието? „По-рано не знаех що значи колебание и нерешителност“ — помисли той с горчивина. Но беше му даден само един живот и в света не съществуваше друга жена за него — мисълта за това го обля като гореща вълна.
Дръпна юздите и се отби от пътя — насреща му идеше стадо ангорски кози. Те бяха няколкостотин и овчарите-баски ги караха бавно, с чести почивки, защото до всяка коза припкаше малко козленце. Зад оградата имаше много кобили с новородени кончета. Греъм едва успя да свърне в една странична пътека, за да се отстрани от пътя на тридесетима жребци-годинаци, подкарани нанякъде през стопанството. Възбудата им се предаде на всички обитатели на тази част от чифлика и въздухът се изпълни с цвиления, призивни и ответни, а Планинец, вън от себе си при шума и вида на толкова много съперници, препускаше като бесен зад своята ограда, тръбейки неспирно и предизвикателно, сякаш за да каже, че по света няма втори като него могъщ и смайващ представител на конското царство.
Внезапно от един страничен път изскочи Дик Форест, яхнал Немирница, която се изправи на задните си крака. Лицето му сияеше от възторг пред развихрените страсти ма десетките животни, които бяха негова собственост.
— Истинска симфония на плодовитостта — извика той вместо поздрав и дръпна юзди, за да спре, макар че това едва ли можеше да се нарече спиране, защото кафявата му кобила с червеникавозлатисти отблясъци буйно се мяташе, злобно проточваше шия да ухапе ту неговия крак, ту крака на Греъм, риеше пътя с копита, а в следващия момент, обхваната от безсилен гняв, започваше да рита във въздуха със задните си крака.
— Тези младоци здравата ядосаха Планинец — засмя се Дик. — Слушайте какво пее той:
„Чуйте ме. Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете. Гласът ми изпълва ширните долини. Кобилите ме чуват и трепват в спокойните си пасища, защото ме познават. Земята прелива от живителна сила, дърветата — от мъзга. Пролет дойде. Моята пролет. Аз съм властелин в моето царство на пролетта. Кобилите помнят гласа ми. Те ме познават чрез кръвта на своите майки. Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете, а ширните долини са мои глашатаи. С ехото си разнасят вестта, че ида.“
ГЛАВА XIX
След като мисис Тъли отпътува, Паола напълни къщата с гости, както се бе заканила. Сякаш се бе сетила за всички, очакващи да ги поканят, и лимузината, която изминаваше осемте километра до гарата, за да посреща влаковете, рядко заминаваше или се връщаше празна. Надойдоха певци, музиканти, художници и цели рояци млади момичета, следвани, както се полага, от тълпа младежи, а майките, лелите и възрастните дами, изпратени да ги придружават, почти задръстиха коридорите на Голямата къща и напълваха две коли, когато се устройваха излети.
Греъм се питаше дали Паола не се обгражда умишлено с толкова много хора. Той от своя страна окончателно престана да работи върху книгата; преди закуска плуваше заедно с някои от по-калените младежи, до обед яздеше из чифлика и участваше във всички развлечения в къщи или на открито.
Лягаха си късно и ставаха рано; Дик, който спазваше правилото никога да не се появява пред гостите си преди пладне, една нощ остана до разсъмване на покер в Еленовата стая.
Греъм, който също участваше в играта, се почувствува възнаграден, когато призори ненадейно ги посети Паола. Каза им, че и тя не е мигнала цяла нощ, въпреки че това съвсем не личеше от свежия й цвят. Греъм трябваше да полага усилия да не поглежда твърде често към нея. В момента тя приготвяше искрящи газирани питиета, за да освежи уморените играчи с тъмни кръгове под очите. След това ги убеди да раздадат картите за последна игра, да отидат да се изкъпят, после да закусят и едва тогава всеки да започне своя ден на работа или развлечения.
Паола никога не оставаше сама. Греъм можеше само да се присъединява към групите, които винаги се образуваха около нея. Въпреки че младите много често танцуваха танго и регтайм, тя рядко танцуваше, и то само с младежи. Веднъж обаче й хрумна да танцува с него класически валс.
— Вижте прародителите си в изпълнение на един допотопен танц — обърна се тя шеговито към младежите, като се насочваше към средата на салона, защото тя и Греъм бяха единствената двойка.
След първата обиколка движенията им се съгласуваха напълно. Греъм разбра защо Паола яздеше и акомпанираше така добре — тя просто имаше усет да влезе в унисон с партньора си. Тя се остави на него да я води и двамата се сляха в едно общо цяло, което се движеше плавно и ритмично. След като изтекоха няколко минути и те съвършено съгласуваха стъпката и ритъма, Греъм, почувствувал, че Паола всецяло се е отдала на танца, опита различни ритмични паузи и фигури. Краката им ни за миг не се откъсваха от пода, но създаденото впечатление беше такова, че Дик се провикна:
— Те плуват! Носят се!
Двамата танцуваха под звуците на „Валса на Саломе“ — мелодията бавно замираше, постепенно замираха и техните движения, за да застинат накрая неподвижни.
