Но тя беше прекъснала писмото, което той съставяше, застанал пред диктофона и въздъхна не за друго, а защото Бонбрайт, когото видя да влиза с още телеграми, предупредително се закашля.
— Не искаш ли днес следобед да те повозя с Дъди и Фъди: ще зарежем останалите и ще бъдем само двамата — замоли го тя.
Той поклати глава и се усмихна.
— Днес на обед ще видиш една необикновена по състав компания — обясни Дик. — Ще ти разправя, но не казвай никому. — Той понижи глас, Бонбрайт дискретно си намери работа при картотеката за документация. — Това са хората, които стоят зад петрола в Тампико. Самият Самуелс, председател на „Насиско“, Уишър — човекът, който дърпа конците за акционерите „Пирсън-Брукс“ и нагласи удара със закупуването на железницата по източното крайбрежие заедно с „Тайуана Сентръл“, за да ликвидират „Насиско“ като конкурент; също и големият шеф Матюсън, който представлява интересите на „Палмерстън“ в Америка — нали си спомняш за „Палмерстън“ — английската компания, която се сблъска с хората на „Насиско“ и на „Пирсън-Брукс“; освен това ще присъстват и други. Можеш да си представиш колко зле вървят нещата в Мексико, щом хора като тях са престанали да се самоизяждат и се обединяват.
Те са заинтересовани за петрола, а аз също имам известно влияние в Мексико и те искат петролът и мините да действат съгласувано. Голяма опасност е надвиснала и трябва да се обединим и да сторим нещо или да бягаме от Мексико. Признавам, че нарочно ги накарах сами да дойдат при мен и се държа на положение след оная каша преди три години, когато те искаха на мой гръб да стоварят всичко.
Той я милваше и я наричаше с нежни имена, но тя забеляза как нетърпеливо погледна към недовършеното писмо в диктофона.
— И тъй — заключи той и я притисна по начин, който тя изтълкува като подсещане, че е време да си върви, — уговаряме се за днес следобед, нали? Никой от тях няма да остане за дълго. Всички ще отпътуват преди вечеря.
Неочаквано рязко тя се освободи от прегръдките му, скочи на крака и застана пред него с искрящи очи и побледнели страни. На лицето й се изписа решителност, самият й вид говореше, че тя се готви да каже нещо извънредно важно. Но в същия миг се чу звън и той посегна към телефона на бюрото си.
Паола сведе глава, тихо въздъхна, прекоси стаята и отвори вратата. Бонбрайт делово се приближи с телеграмите и тя можа да чуе началото на разговора на Дик, който казваше:
— Не, невъзможно! Той трябва да изпълни поетите задължения — в противен случай ще го съсипя. Това джентълментско споразумение не струва ни пукната пара. Ако беше само то, като нищо щеше да го наруши. Но аз пазя една твърде интересна преписка, за която той е забравил… Да, да, тя ще бъде решаваща, в който и да е съд. Ще изпратя папката в кантората ви днес следобед към пет часа. Кажете му от моя страна, че ако се опита да ми играе такива номера, ще го смажа. Ще създам мореплавателна линия, която да го конкурира, и преди да е изтекла една година, параходите му ще се продават на търг… и… ало! Чувате ли ме?… Все пак проучете това, което ви казах. Имам основание да смятам, че комисията за контрол над междущатската търговия може да го преследва по две точки, както сами ще се убедите…
Нито Греъм, нито дори Паола предполагаха, че Дик — прозорливият, дълбокият Дик, който предусещаше нещата, преди да са станали още, и от неуловими и откъслечни отсенки и признаци изграждаше далновидни догадки и предположения, които събитията често потвърждаваха — вече чувствуваше онова, което макар да не се беше случило, можеше да се случи. Той не бе чул кратките, но многозначителни думи на Паола при коневръза; не бе видял как Греъм я изненада, когато тя изпитателно го гледаше под сводовете във вътрешния двор. Дик не бе чул нищо, бе видял малко, но бе почувствувал много и по неясни пътища бе успял вече да разбере онова, което Паола разбра едва по-късно.
Най-осезателният факт, на който той можеше да гради предположения, беше случилото се през оная нощ, когато, макар и погълнат от играта на бридж, от него не избягна как те внезапно оставиха пианото, след като изпяха „По циганските следи“. Докато ги поздравяваше безгрижно усмихнат, от него не се изплъзна и това, че имаше нещо необикновено в палавото лице на Паола, дошла заедно с Греъм да го подразни, че все той губи. Докато отговаряше весело на закачките им, засменият му поглед се плъзна към Греъм, застанал до нея. Дик забеляза, че у него също имаше нещо необикновено. „Греъм е обтегнат като струна“ — помисли той тогава. Но защо беше той в такова състояние? Имаше ли някаква връзка с това, че Паола ненадейно остави пианото? И докато всички тия въпроси се прокрадваха през мислите му, той се смееше на техните шеги, размеси картите, раздаде ги и дори спечели в играта без козове.
Въпреки това пред самия себе си той отхвърляше като нелепа и невероятна възможността, че смътните му предчувствия биха могли да се осъществят. „Това бе случайна догадка, глупаво предположение, основано на дребни неща, които нищо не значат“ — внушаваше си той благоразумно. Всичко това просто доказваше колко са привлекателни жена му и приятелят му. Но защо тъй внезапно престанаха да пеят онази вечер? В някои моменти той не можеше да пропъди тази мисъл от съзнанието си. Защо му се беше сторило, че става нещо необикновено? И защо беше Греъм като обтегната струна?
Не се досети и Бонбрайт, който една сутрин, малко преди обяд, пишеше телеграма под диктовката на Дик, че господарят му се приближи до прозореца не случайно, а защото от алеята долетя далечен шум от копита. Не за пръв път през последните преди обеди Дик, както крачеше из стаята, се приближаваше до прозореца и с привидна разсеяност поглеждаше ездачите, които се завръщаха към коневръза от предиобедна разходка и за последен път пришпорваха конете. Но тая сутрин, преди още да се бяха откроили в далечината първите силуети, той знаеше кого ще види.
— Няма опасност за Брекстън — продължи той да диктува, без да промени тона си, с поглед, устремен към пътя, откъдето ездачите щяха да се зададат. — Ако стигне до провал, той може да се прехвърли през планините в Аризона. Срещнете се незабавно с Конърс. Брекстън е оставил на Конърс подробни инструкции. Утре Конърс ще бъде във Вашингтон. За всякакви инициативи ми съобщавайте най-подробно — подпис.
По алеята се зададоха Сърна и Алтадена, те препускаха редом. Дик не се бе излъгал. Той видя ония, които очакваше да види. Зад тях се чуваха викове, смях и шум от много копита, което показваше, че останалите ги следват по петите.
— А следната телеграма, мистър Бонбрайт, съставете, моля, по шифъра Харвест — продължи делово Дик, като си казваше наум, че Греъм е добър ездач, но не много добър и би трябвало да му се даде кон, по- тежък от Алтадена. — Адресирайте я до Джеръми Брекстън. Изпратете я в две копия по различни пътища — тъй ще има по-голяма вероятност да стигне до него…
ГЛАВА XX
И този път многобройните гости, които бяха залели Голямата къща, си заминаха. Често се случваше по обед и вечеря на масата да седнат само двамата мъже и Паола. Вечер Греъм и Дик имаха навика да поприказват, преди да отидат да спят, а Паола, вместо да свири както друг път нежни мелодии на пианото, сядаше до тях, свела глава над някоя изящна бродерия, вслушана в разговора.
Между двамата мъже имаше много общо. В известен смисъл те бяха живели по един и същи начин и приемаха живота еднакво. Философията им беше по-скоро сурова, отколкото сантиментална, и двамата бяха реалисти. Паола доби навика да ги нарича „сурови реалисти“.
— Да, да — смееше се тя, — разбирам мирогледа ви. И на двамата ви е провървяло, искам да кажа — провървяло ви е физически. Здрави сте. Издръжливи сте. Можете да понасяте несгодите. Устояли сте там, където другите, по-малко издръжливите, са загивали. Дори африканската треска сте преживели и сте погребвали другарите си. Ето например този нещастник в Крипъл Крийк, който се разболял от пневмония, казвате, че той издъхнал, преди още да го свалите в долината. А защо вие не се разболяхте от пневмония? По силата на някаква върховна справедливост? Или защото сте живели по-добродетелно? Защото сте се бояли повече от опасностите или сте вземали повече предпазни мерки?
Тя поклати глава.
— Не. Защото сте били по-щастливи — искам да кажа — по рождение. Родили сте се здрави, издръжливи. Ето Дик е погребал трима щурмани и двама механици в Гваякил. Погубила ги жълтата треска. А защо вирусът на жълтата треска не погубил и Дик? Същото се отнася и до вас, широкоплещести и широкогърди мистър Греъм. Защо през последното ви пътуване в блатата е загинал вашият фотограф, а не вие? Хайде, признайте защо. Колко тежеше той? Широки ли бяха раменете му? Каква беше гръдната му обиколка? Ноздрите му големи ли бяха? Имаше ли съпротивителна сила?
