— Тежеше сто тридесет и пет фунта — призна Греъм съжалително. — В началото изглеждаше напълно здрав и в добра форма. Струва ми се, че смъртта му изненада повече мен, отколкото него самия. — Греъм поклати глава. — Но причината не се крие в малкото му килограми и дребния му ръст. При равни други условия дребните хора обикновено проявяват по-голяма издръжливост. И все пак вие вярно посочихте причината. Оказа се, че не е имал вродена физическа издръжливост, достатъчно съпротивителна сила. Вие, Дик, знаете какво искам да кажа, нали?
— Да — подкрепи го Дик. — Някои боксьори например имат такова сърце и такива мускули, че издържат по двадесет-тридесет или четиридесет рунда. Ето на, и сега в Сан Франциско има стотици младежи, които мечтаят за слава на ринга. Видял съм мнозина от тях. Всички изглеждат добре, имат хубаво телосложение и са здрави, млади и пъргави като пружина. При това горят от желание да се проявят. А от всеки десет само един издържа десет рунда. Не че ги побеждават противниците им. Самите те не могат да издържат. Мускулите и сърцата им не са направени от първокласни тъкани. Те просто не са създадени за десетрундова бясна скорост и напрежение. Някои се сгромолясват още в четвъртия или петия рунд. От четиридесет трудно ще се намери и един, който да издържи пълни двадесет рунда, в които непрекъснато нанася и получава удари, преминава от нападение в отбрана „клинч“ и така рунд след рунд, с едноминутни почивки след всеки три минути бой, докато изтече цял час. А младеж, който може да издържи четиридесет рунда, се намира един на десет хиляди — такъв като Нелсън, Ганс и Уолгъст.
— Разбирате какво искам да кажа, нали? — намеси се отново Паола. — Гледам ви двамата и знам, че вече сте прехвърлили четиридесетте години. И двамата сте закоравели грешници. Преминали сте през лишения и опасности — път, гибелен за другите. Поживели сте, налудували сте се. Пребродили сте света и сте се впускали във всякакви авантюри…
— И сме извършили сума безумия — засмя се Греъм.
— И здравата сте пиянствали — добави Паола. — Ето, дори алкохолът не ви е навредил. Защото сте здрави. Другите около вас са се търкаляли под масата, пропадали са, отивали са в болницата или в гроба, а вие сте продължили безгрижния си път с песен на уста, тъканите ви са останали незасегнати, дори главоболие не сте имали на сутринта. Въпросът е там, че сте се родили щастливци. Мускулатурата ви, вътрешните ви органи са като на прословутия русокос звяр. Затова и философията ви е философия на русокосия звяр. Затова сте сурови реалисти, проповядвате реализъм и действате с реализъм, с рамо си пробивате път, като избутвате и настъпвате по-слабите и нещастни създания, които не смеят да отворят уста, защото също както боксьорите, за които Дик говори, не биха издържали и първия рунд, ако решат със сила да ви се противопоставят.
Дик си даде вид на смаян и подсвирна присмехулно.
— И затова проповядвате евангелието на силния — продължи Паола. — Ако бяхте слаби, щяхте да проповядвате евангелието на слабия и когато ви ударят по едната страна, да подлагате и другата. Но каквито сте и двамата — мускулести гиганти, няма да подложите и другата, ако ви ударят…
— Няма — прекъсна я Дик спокойно. — Незабавно ще заръмжим и ще отвърнем на противника с удар, който да му откъсне главата. Тя добре ни обрисува, Евън, целите ни разнищи. Философията е както религията — отражение на самия човек, създадена по негов образ и подобие.
Започнаха да говорят за света изобщо. Паола продължи да шие, без да може да откъсне мислите си от тези двама силни мъже. Тя се възхищаваше от тях, чудеше им се. Не обладаваше самоувереността, която им бе присъща, и чувствуваше как обръща гръб, как започва да забравя неща, които тъй дълго беше приемала за чиста истина, че бе започнала да ги смята за част от самата себе си.
По-късно същата вечер тя сподели съмненията си.
— Най-странното е — каза тя по повод една забележка на Дик, — че когато човек много философства за живота, доникъде не стига. Философията по-скоро ни обърква — поне нас, жените. Чуваш толкова много доводи за и против дадено нещо, че не остава нищо сигурно. Жената на Мендънхол например е лютеранка. Никакви съмнения не изпитва. За нея всичко е установено, подредено и непоклатимо. Не е чувала нищо за звездни дъждове или за ледникови периоди, пък и дори да беше чувала, не би отстъпила на сантиметър от представите си как трябва да постъпват мъжете и жените на тоя свят, за да заслужат отвъдния.
А вие двамата стоите на суровите позиции на реализма. Терънс се е развихрил в гръцки танц на епикурейския анархизъм, Хенкок е навлякъл бляскавите одежди на бергсонианската метафизика, Лео е застинал в тържествен поклон пред олтара на красотата, а Дар Хиал жонглира със софистиката си и намира отрицание на всичко, само и само да ръкопляскате на остроумието му. Нима не виждате какъв е резултатът от всичко това? Човек остава без всякакви опорни точки в разсъжденията си. Няма добро. Няма и зло. Носим се в морето на идеите, останали без компас, без кормило и без карта. Трябва ли да сторя това? Трябва ли да се въздържа от онова? Няма ли да сбъркам? Струва ли си да постъпя тъй? Мисис Мендънхол има готов отговор на всички тия въпроси. А имат ли отговор философите? Паола поклати глава.
— Нямат. Те имат само идеи. Веднага започват да говорят, говорят, без да могат да стигнат до някакво заключение, въпреки всичките си знания. И аз не съм по-добра. Слушам, слушам, а след това говоря, говоря, както сега говоря, и пак нямам убеждения. Няма никакво мерило, което да…
— Напротив, има — каза Дик. — Старото вечно мерило на истината — практически осъществимо ли е дадено нещо?
— Ето, отново ставаш суров реалист — усмихна се Паола. — И Дар Хиал с няколко думи, подкрепени с жестове, ще докаже, че целият суров реализъм е илюзия; Терънс — че суровият реализъм е користен и в най-добрия случай няма отношение към главното и същественото; Хенкок — че пътят към бергсонианските небеса е постлан със съждения на суровия реализъм, които обаче стоят много по-високо от твоите; а Лео — че има само един суров реализъм във вселената, само една желязна логика: логиката на красотата, само че тази желязна логика не е желязна, а златна.
— Да отидем следобед на езда, Червени облако — замоли Паола мъжа си. — Забрави твоите мрачни мисли, прати по дяволите юрисконсултите, мините и добитъка.
— С удоволствие, стига да можех, Поли — отговори той. — Но не мога. Трябва да взема колата и да карам с пълен газ до Бъкай. На язовира е станало нещо неприятно. Съобщението дойде точно преди обяд. Изглежда, че земните пластове не са много здрави и са се пропукали от експлозиите — сигурно са сложили повече динамит. А с две думи казано, и най-хубавият язовир нищо не струва, ако дъното му пропуска вода.
След три часа Дик се завърна от Бъкай. Той забеляза, че Паола и Греъм са излезли сами на езда — нещо, което се случваше за първи път.
Пристигнаха с две коли семействата Уейнрайт и Коулън, тръгнали на едноседмично пътешествие до Ръшън Ривър. Отбиха се за един ден в Голямата къща и по този случай Паола устрои излет с четворния впряг до Лос Баньос Хилз. Тръгнаха сутринта и Дик не можеше да ги придружи. Но въпреки че диктуваше спешни писма на Блейк, той прекъсна работата си, за да ги изпрати. Провери сам дали хамутите и тегличите са в пълна изправност, накара някои да сменят местата си и настоя Греъм да се настани на предната седалка, до Паола.
— Нека да има до нея здрава мъжка ръка в случай на нужда — поясни Дик. — Веднъж с очите си видях как спирачният лост не издържа по един наклон и последствията бяха не особено приятни за пътниците. Неколцина от тях си счупиха вратовете. А сега, за да бъдете спокойни, въпреки че ще кара Паола, ще ви изпея една песничка:
Всички се разсмяха, а Паола даде знак на слугите да освободят главите на конете. Тя опита дали четирите чифта юзди са еднакво изопнати, след това ги отпусна малко, за да могат конете да се нагласят добре във впряговете, тъй че всеки да тегли колкото другите.
Сред смеха и шегите, с които заминаващите обсипваха Дик, те не забелязваха нищо друго освен
