език — излиза нещо като филологическо проучване.
— В известен смисъл това наистина е говор — отвърна той. — Но патеран говори винаги едно и също нещо: „Минах оттук.“ Патеран се прави от две клонки, кръстосани по особен начин, и се оставя по изминатия път. Но те трябва да бъдат от различни дървета или храсти. Тук в чифлика патеран може да се направи от манзанит и мадрьоно, от дъб и бор, от кестен и бреза, от секвоя и лаврово дърво, от боровинков храст и люляк. Това е знакът, който циганинът дава на своя другар, циганката — на своя възлюблен. — И той тихо запя:
Тя направи знак, че разбира, хвърли смутен поглед към играещите бридж в дъното на салона, овладя мислите си, понесли се за момент далеч, и каза бързо:
— Колко много циганско има в характера на някои от нас! У мене повече, отколкото е редно. Въпреки привързаността си към земята Дик е роден циганин. А от това, което той разправя за вас, излиза, че вие сте непоправим циганин.
— В края на краищата именно белият човек е истински циганин — по-голям странник от самите цигани — подхвърли Греъм. — Странстванията му са били по-дълги и по-опасни. Впускал се е в тях по-зле съоръжен от който и да е циганин. Циганинът е вървял след него, но никога не му е проправял път. Хайде да опитаме.
И те запяха предизвикателните думи на веселата, безгрижна мелодия. Той сведе глава да я погледне и се зачуди — зачуди се на нея и на себе си. Не му беше мястото тук, при тази жена, под покрива на собствения й мъж. Отдавна би трябвало да замине, а още беше тук. След толкова години едва сега започваше да опознава себе си. Това беше магия, безумие. Би трябвало веднага да избяга. Бивал е и по- рано омагьосан и безумен, но се беше изтръгвал. Не беше ли се размекнал с годините — запита се той, или това безумие беше по-голямо от досегашните? То значеше да посегне на неща, които му бяха тъй скъпи, които тъй ревниво бе таил дълбоко в себе си, че никога досега не бе дръзнал да посегне на тях.
И въпреки това не се откъсваше. Стоеше до нея, вгледан в златните отблясъци на бронзово кестенявите й коси, които се виеха в чудно хубави къдри над ушите, пееше песен, която го разпалваше, която разпалваше и нея — иначе не можеше да бъде при нейния характер, който в някои мигове тя неволно бе разкрила пред него.
„Тя е вълшебница и пее като вълшебница“ — мислеше той, като се вслушваше в нейния глас — тъй женствен и тъй неин, различен от гласовете на всички жени в света. Не се съмняваше, че и тя изпитваше частица от безумието, което го бе обхванало; че и тя като него вижда в тяхната среща среща между мъжа и жената.
Гласовете им се сливаха в общ трепет; съзнаваше, сигурен беше в това и огънят на безумието му се разгаряше още по-силно; без да иска, в гласа му пламенно прозвуча предизвикателният смисъл на последните думи, в които гласовете им трепетно се сляха:
Като замря последният звук, той погледна, очаквайки тя да вдигне глава. Но за момент тя остана неподвижна, загледана в клавишите. Когато извърна лице към него, това беше познатото лице на Малката стопанка на Голямата къща: Паола му се усмихна, очите и блеснаха като на малък пакостник и тя каза:
— Хайде да ядосваме Дик — той губи. Никога не съм го виждала да излезе вън от себе си, когато играе на карти, но когато дълго време не му върви, става смешен с лошото си настроение. Той обича хазарта — продължи тя, като го поведе към масата. — Това е едно от неговите средства за отмора. Действува му добре. Веднъж-дваж годишно, ако се разиграе добър покер и махнат границата на максималния залог, готов е да седи до зори.
ГЛАВА XVIII
Почти веднага след деня, в който пяха „По циганските следи“, Паола излезе от уединението си и за Греъм не беше лесно да седи затворен в стаята си на кулата и упорито да работи: преди обед от нейното крило долитаха откъси от песни и арии; тя се смееше, караше се на кучетата в широкия вътрешен двор, а от концертната стая в отдалечената част на къщата часове наред се чуваха звуците на пианото. Но Греъм следваше примера на Дик и посвещаваше утрините си на работа, тъй че рядко срещаше Паола до обед.
Тя обяви, че безсънието й е минало и е готова за всички развлечения и излети, които Дик би могъл да й предложи. Освен това заплаши, че ако не му се нравят развлеченията в интимен кръг, ще напълни къщата с гости и ще му даде да разбере какво значи да се веселиш. В този момент леля й Марта — мисис Тъли — дойде да им гостува още няколко дни и Паола отново започна да кара Дъди и Фъди във високата спортна двуколка. Дъди и Фъди бяха буйни коне, но въпреки годините и килограмите си мисис Тъли не се страхуваше, когато Паола държеше юздите.
Тя каза на Греъм:
— С друга жена, освен Паола, не бих направила това изключение. Тя е единствената жена, на която се доверявам да ме вози. Изкуството да кара коне е в кръвта й. Като дете беше луда за коне. Цяло чудо е, че не стана циркова ездачка.
В различни разговори с леля й Греъм научаваше все повече неща за Паола. Мисис Тъли не можеше да се нахвали с бащата на Паола, Филип Дестен. Неин много по-голям брат, в детството й той бил за нея приказен принц. Бил царствен, с широк замах и за обикновените хора постъпките му граничели с безумие. Непрекъснато се впускал в отчаяни авантюри и приключения. Благодарение на тази си черта неведнъж спечелвал състояния и със същата лекота ги загубил в златната треска от четиридесет и девета година. Произхождал от старинно семейство от Нова Англия, но прадядо му бил французин — корабокрушенец, изхвърлен на брега на щата Мейн, израснал с моряците-земеделци от крайбрежието.
— Само веднъж във всяко поколение излиза на бял свят френската кръв на Дестен — увери Греъм мисис Тъли. — Филип беше французинът в неговото поколение, а в своето единствена Паола е наследила в пълна мяра френските му черти. Въпреки че Лют и Ернестина са й несъщи сестри, човек не може да допусне, че имат и капка обща кръв. Ето защо Паола, вместо да се отдаде на циркова езда, влечеше я неотменно към Франция. Влечеше я старата кръв на Дестеновци.
Греъм узна много неща за преживяното във Франция. Такъв бил жребият на Филип Дестен, че умрял, когато колелото на щастието се завъртяло против него. Ернестина и Лют, тогава още малки момиченца, не създавали особени грижи на Дестеновите сестри, които трябвало да се грижат за тях. Но Паола, паднала се на мисис Тъли, била тежък проблем — „все заради оня французин“.
— О, тя е истинска дъщеря на Нова Англия — подчерта мисис Тъли, — съвсем непреклонна; когато се отнася за чест, прямота и вярност, на нея може да се разчита. Като малка не можеше да лъже, освен за да спаси другите. В такива случаи цялото й пуританско родословие се изпаряваше и тя лъжеше изкусно като баща си. Той имаше съшия чар в държането си, беше също тъй смел, жив, винаги готов да се засмее. Но докато тя е игрива и жизнена, у него имаше широта и безгрижие. Той винаги печелеше сърцата на хората
