Греъм.
Не, мислеше си тя, Дик, разбира се, не бе забелязал онова, което току-що си бяха казали без думи с Греъм. То бе тъй мигновено и незабележимо — очите им пламнаха за секунда, пръстите им слабо потрепнаха и това бе всичко. Нима Дик можеше да види или да почувствува това? Та очите и ръцете им бяха скрити от погледа му, защото в момента Греъм бе гърбом към него.
Все пак неприятно й стана, че бе побързала да погледне към Дик. Съзнанието, че е с нечиста съвест, я гнетеше, докато гледаше двамата снажни мъже, които излизаха от стаята. Бяха на един ръст, с еднакви по цвят коси. В какво бе собствено виновна? — питаше се тя сама. Какво имаше да крие? Но все пак бе достатъчно честна да признае пред себе си, че имаше какво да крие. Страните й пламнаха при мисълта, че се плъзга по наклонената плоскост на самоизмамата.
— Връщам се само след няколко дни — каза Греъм, застанал до колата, като подаваше ръка на Дик.
Дик забеляза неговия честен, открит поглед и почувства, че ръката му стиска неговата здраво и сърдечно както винаги. Греъм понечи да добави нещо, но се спря и Дик разбра, че е променил решението си, като го чу да казва:
— Смятам, че като се върна, ще трябва вече да се стягам за окончателно заминаване.
— А книгата — възрази Дик, като се проклинаше вътрешно за това, че думите на Греъм накараха сърцето му да подскочи от радост.
— Заради нея именно — отговори Греъм. — Трябва да я завърша. Изглежда, че не мога да работя като вас. Тук на чифлика има твърде много изкушения. Не мога да се съсредоточа върху книгата. Седна да работя, а в ушите ми звучи песента на дяволските чучулиги и започвам да си мисля за полята, за гористите каньони и за Селим. Пропилея така половин-един час и позвъня по телефона да оседлаят Селим. А ако не е това, има хиляди други съблазни.
Той сложи крак на стъпалото на колата, която чакаше със запален мотор, и каза:
— Довиждане, приятелю.
— Връщайте се скоро и гледайте здраво да се заловите за работа — настоя Дик. — Ако трябва, ще съставим една разумна ежедневна програма и всяка сутрин ще ви заключвам, докато изкарате каквото ви се полага за деня. И няма да ви пускам, преди да сте го свършили, ако ще цял ден да стоите заключен. Ще ви накарам да работите. Цигари имате ли, а кибрит?
— Да, всичко е наред.
— Карайте, Саундърс — заповяда Дик на шофьора. Колата мина през ярко осветената двойна врата и сякаш се гмурна в мрака.
Когато влезе обратно в къщи, Дик завари Паола да свири на мъдреците и се настани на канапето, за да чака, и се питаше дали тя ще го целуне за лека нощ, щом стане време да се оттеглят. Даваше си сметка, че при тях това не бе някакъв неизменен ритуал — такъв навик нямаха. Твърде често той я виждаше едва по обед, при това в присъствието на гости. Понякога тя рано се оттегляше в спалнята си, без да го целува за лека нощ, защото това можеше да се изтълкува като намек към гостите, че е време да стават.
Не, заключаваше Дик, нямаше никакво значение дали тази вечер тя ще го целуне за лека нощ, или не. И все пак той бе в очакване.
Тя продължи да свири и да пее, докато накрая той заспа. Когато се събуди, намери се сам в стаята. Паола и мъдреците бяха излезли безшумно. Погледна часовника си. Беше един след полунощ — необикновено късен час за нея. Той знаеше, че тя току-що си е отишла, че се е събудил, защото музиката и оживлението бяха престанали.
И все пак той чакаше. Често му се бе случвало да задреме, докато тя свири. Накрая тя винаги го събуждаше с целувка и го изпращаше да спи. Но не и тази вечер. Може би тя все пак щеше да се върне. Той пак се изтегна, зачака и задряма. Когато отново погледна часовника си, часът беше два. Не се бе върнала.
Той угаси светлините, първо в стаята, после навсякъде из къщата, а в главата му се трупаха догадки и съмнения, които не можеха да го оставят равнодушен.
Излезе на верандата, хвърли поглед към барометрите и термометрите, след това погледът му бе привлечен от засмяното лице в кръглата дървена рамка. Застанал пред портрета, той се взираше приведен, сякаш го виждаше за първи път.
— Нищо — промърмори той, като нагласяше завивките и възглавниците зад себе си със свитък коректури в ръка, — колкото и горчива да е чашата, ще трябва да я изпия.
Отново извърна очи към снимката. — Малката ми жена… все пак защо трябваше да правиш това? — каза той с въздишка вместо лека нощ.
ГЛАВА XXIV
Тъй се случи, че Голямата къща остана пуста — само някои случайни гости пристигаха за обед или за вечеря. Но напразно през първия и втория ден Дик отлагаше или така разпределяше работата си, че да бъде свободен, ако Паола предложи да се разходят или да поплуват следобед. Тон забеляза, че тя винаги отбягва случаите, когато би могъл да я целуне. От верандата пред спалнята си тя му извикваше лека нощ през широкия вътрешен двор. В единадесет часа той очакваше предиобедното й посещение. Когато удари точният час, той бързо свърши с Агар и Литс, въпреки че имаха да разрешават важни въпроси около предстоящото изложение и продажба на добитък. Той знаеше, че тя е станала — бе я чул да пее. Както никога досега стоеше на бюрото си и бездействаше. Тон чакаше. Пред него имаше поднос с писма, който още не беше подписал. Спомни си, че тя бе измислила това редовно предиобедно посещение и поддържаше навика с известна упоритост. И наистина, реши той, много мила беше тази нейна привичка: Паола идваше, нежно му казваше „Добро утро, мой весели Дик“, а той прегръщаше изящната и фигура, загърната в кимоното…
Спомни си също как често сам бе съкратявал тези посещения: дори когато я прегръщаше, даваше й да разбере, че няма време. Спомни си също как често по лицето й пробягваше сянка, когато си отиваше.
Беше единадесет и четвърт, а още я нямаше. Посегна към телефона и позвъни в кравефермата. Преди да остави слушалката, дочу бърз женски говор. Гласът на Паола казваше:
— Зарежете вашия мистър Уейд. Вземете цялото потомство Уейдовци и елате у нас поне за два-три дни.
За Паола това бе необичайно. Тя винаги се радваше, когато оставаха без гости, когато двамата можеха да прекарат сами един или повече дни. А ето, че уговаряше мисис Уейд да дойде от Сакраменто. Сякаш Паола не искаше да остане насаме с него и търсеше да се огради с повече хора.
Той се усмихна при мисълта, че нежният и предиобеден поздрав му бе станал скъп сега, когато бе лишен от него. Хрумна му да я вземе със себе си на дълго пътешествие както някога. Това може би щеше да разреши нещата. Отново щяха да заживеят в близост, в още по-голяма близост дори. Защо да не отидат на лов в Аляска? Това беше старо нейно желание. Или да се завърнат към ония места, в южните морета, които някога бяха пребродили на борда на „Ол ауей“. Сега имаше пряка параходна линия Сан Франциско — Таити. Биха могли за дванадесет дни да пристигнат в Папиете. Интересно дали Лавайна още държи своя пансион. Мислено вече виждаше как Паола и той закусват на верандата при Лавайна под сянката на манговите дървета.
Юмрукът му се стовари на масата. Не, по дяволите, той не е страхливец и няма да избяга с жена си, защото се бои от друг мъж. Пък и честно ли щеше да бъде спрямо нея да я отдалечава от оня, към когото може би се стремеше? Наистина той не знаеше накъде я тегли сърцето й, нито пък докъде са стигнали двамата с Греъм. Може би това беше пролетно опиянение, което ще отлети заедно с пролетта? Но за жалост през дванадесетте години съвместен живот не си спомняше нито веднъж тя да е проявила склонности към мимолетни увлечения. Ни за миг не бе му давала повод да се съмнява. Тя беше много привлекателна за мъжете, срещаше мнозина, които се възхищаваха от нея, приемаше дори да я ухажват, но винаги оставаше Паола Форест — жената на Дик Форест…
— Добро утро, весели Дик.
Цяла засмяна, тя надзърташе през полуотворената врата на хола и му изпрати въздушна целувка.
— Добро утро, мой ясен месец — отвърна той също така естествено.
