рибовъдството в Калифорния и мислено Дик незабавно състави програма за престоя му.
— Получих телеграма от Евън — каза той на Паола. — Ще пристигне едва в други ден, след четири часа.
— И целият ми труд ще отиде на вятъра! — възкликна тя. — Люлякът ще повехне и ще се развали.
Вълна от топла благодарност заля Дик. Да, това беше тя — неговата искрена, пряма Паола. Докъдето и да стигнеха, колкото и печален да бъдеше изходът от всичко това, тя щеше да играе честно, без да хитрува на дребно. Винаги е бивала такава — твърде прозрачна, за да лъже успешно.
Въпреки това той продължи да играе ролята си и я погледна въпросително, но все пак без да проявява особен интерес.
— Но да, в стаята на Греъм — обясни тя. — Наредих да занесат там много люляк и сама го подредих. Нали знаеш, че той много обича люляк.
До края на обеда тя не спомена, че ще дойде мисис Уейд, и Дик окончателно разбра, че тя няма да им гостува, когато Паола между другото го попита:
— Очакваш ли някого?
Той поклати глава отрицателно и запита на свой ред:
— Какво ще правиш следобед?
— Не съм намислила — отвърна тя. — Но смятам, че сега вече не мога да разчитам на теб да излезем заедно, тъй като ще обясняваш на Уинтърс за изкуственото зарибяване.
— Напротив — увери я Дик. — С него ще се занимава мистър Хенли, който познава едва ли не по име всяка пъстърва, дори новоизлюпените. Ето какво ще ти кажа… — Той се спря и се замисли. Лицето му светна — беше му хрумнало нещо. — Днешният следобед предразполага към безделие. Да вземем пушките и да отидем да бием полски плъхове. Наскоро забелязах, че са се развъдили много по хълма над Литл Медоу.
От него не се изплъзна тревожната сянка, която се мярна в нейните очи и мигом изчезна — тя плесна с ръце и пак стана оная Паола, която познаваше.
— Добре, но за мен не вземай пушка — каза тя.
— Ако не ти се идва… — започна той меко.
— О, идва ми се, но не ми се стреля. Ще взема със себе си последната книга на Гайен — тя току-що пристигна — и между другото ще ти почета. Помниш ли последния път, когато бяхме на лов за полски плъхове, четох ти пак от една негова книга — „Златното момиче“.
ГЛАВА XXV
Паола, яхнала Сърна, а Дик — Немирница, излязоха от Голямата къща, като яздеха близо един до друг, доколкото допускаше това злият нрав на Немирница. Тя дори не им позволяваше да разговарят — разменяха само откъслечни думи. Присвила назад малките си ушенца, оголила зъби, тя се мъчеше, въпреки юздите и шпорите на Дик, да захапе ту крака на Паола или пък гладкия хълбок на Сърна. След всеки несполучлив опит бялото на очите й се наливаше с кръв за момент и след това пак придобиваше нормалния си цвят. Тя непрекъснато буйстваше, махаше неспокойно глава, правеше опити да се изправи на задните си крака, но не успяваше, защото юздата бързо дръпваше мундщука надолу, беснееше на място, вървеше косо настрани или искаше да се завърти около себе си.
— Тази година й е последна — каза Дик. — Неукротима е. Две години се мъча с нея без никакъв резултат. Тя знае кой съм и как действам, знае, че съм й господар, че трябва да ми се подчинява, но никога не се примирява с това. Храни вечната надежда, че някой път ще успее да ме изненада и за да не пропусне този момент, постоянно прави нови опити.
— И някой път наистина може да те изненада — каза Паола.
— Затова именно се отказвам от нея. Не че за мен е толкова уморително да се справим е нея, но рано или късно по закона за вероятностите тя ще намери сгодния миг да се справи с мен. Може би вероятността е едно към един милион, но не се знае кой ден ще изтегля фаталния номер.
— Чуден си ти, Червени облако — усмихна се Паола.
— Защо?
— Мислиш със статистики, проценти, средни аритметични и вероятности. Каква ли формула си приложил към мен, когато се срещнахме за първи път?
— Дявол да ме вземе, ако съм сторил това — засмя се той в отговор. — Тогава всички закони на математиката се оказаха безсилни. Нямах такава формула, която да приложа към теб. Просто признах пред себе си, че съм срещнал най-чудесното същество от женски пол от двуногия човешки род, че желая това същество тъй, както никога нищо не съм желал през живота си. Просто трябваше да го имам.
— И постигна това — довърши Паола вместо него. — Но оттогава насам, Червени облако, оттогава насам. Ти сигурно, си натрупал немалко статистически данни за мен?
— Да, доста — призна той. — Но надявам се, че не ще стане нужда да правя последна равносметка.
Прекъсна го характерното цвилене на Планинеца. Жребецът се показа, яздеше го един каубой и за момент Дик се вгледа в красивия свободен тръс на великолепния кон.
— По-добре да се махаме — предупреди той, когато Планинеца ги забеляза и препусна в галоп.
Те бързо обърнаха кобилите си, пришпориха ги и се понесоха. Зад себе си чуваха успокоителните викове на каубоя, тропотът на тежките копита по пътя и властното цвилене. Немирница отговори, а миг след нея се обади и Сърна. Тези признаци говореха, че Планинеца е в опасно настроение.
Поеха по една странична пътека, спряха се на известно разстояние и изчакаха опасността да отмине.
— Всъщност досега никой не е сериозно пострадал от него — каза Паола, когато излязоха отново на пътя.
— Като не се смята оня случай, когато той настъпи крака на Коули. Помниш ли? Остана на легло цял месец — припомни й Дик, като оправяше хода на Немирница, която се мяташе косо и пристъпваше настрани. В един бегъл миг забеляза, че Паола го гледа по странен начин.
В погледа й имаше и недоумение, и любов, и страх — да, страх или поне смут, граничещ с безгранична изненада. Но в очите й се четеше преди всичко въпрос — стремеж да намери отговор на нещо. Всичко това не е без връзка с нейната забележка, че той мисли със статистики, каза си Дик.
Но той се престори, че не е забелязал нищо, извади бележника си и вписа нещо, видимо заинтересуван от едно съоръжение на напоителния канал, покрай който минаваха.
— Пропуснали са го — каза той. — Трябваше да го ремонтират още преди месец.
— А каква е съдбата на всички ония мустанги от Невада? — запита Паола.
Ставаше дума за транспорта мустанги, които Дик беше купил, когато тревата по пасищата в Невада беше прегоряла и мустангите се продаваха на безценица, защото бяха застрашени от гладна смърт. Той беше докарал цял влак от тях и ги беше изпратил в планинските пасища на запад.
— Време е да се обяздят — отговори той. — Мисля си защо да не устроим идната седмица истинско родео21 по стар обичай. Ще приготвим печено на открито и всичко ще бъде, както му е редът. Ще поканим всички местни жители.
— А след туй ти самият няма да дойдеш — възрази Паола.
— Ще се освободя за един ден. Е, решаваме ли? Паола се съгласи. Двамата се отбиха встрани от пътя, защото срещу тях се бяха задали три трактора, които влачеха дискови брани.
— На път са за Ролин Медоуз — обясни той. — По-икономични са от конете; разбира се, на подходящ терен.
Започнаха да изкачват склона на долината, прекосиха различни посеви и гористи възвишения, след това излязоха на оживен път, по който се движеха коли, натоварени е ломен камък от каменотрошачната машина, която пухтеше и трещеше на горния склон.
— Тя очевидно се нуждае от повече движение — забеляза Дик, като дръпна енергично юздите на Немирница, която насмалко не захапа хълбока на Сърна.
— Аз пък така съм занемарила Дъди и Фъди, че ме е срам да призная — каза Паола. — Намалих им храната като същински скъперник, но те пак си остават буйни коне с неизразходвана енергия.
