Ето тя сега ще влезе, мислеше си Дик, а той ще я прегърне и когато я целуне, ще разбере всичко. Подкани я с протегна към нея ръце, но тя те влезе. Трепна, загърна с една ръка кимоното на гърдите ей, а с другата приповдигна дългите поли, готова да побегне, загледала тревожно надолу към хола. Но неговият остър слух не бе доловил никакъв шум. Усмихна му се още веднъж, пак му изпрати въздушна целувка и изчезна.
След десет минути при него влезе Бонбрайт с телеграми в ръка. Дик трепна, той не го бе чул — десет минути бе седял като вкаменен на бюрото си.
И въпреки всичко тя бе щастлива. Дик отдавна знаеше всичките й настроения и начина, по който ги изразяваше. Ето защо разбираше какво означава това, че песните и се носят из цялата къща, под аркадите и във вътрешния двор. Той не излезе от кабинета си, докато не удари гонгът за обед. Тя не се отби при него, да го вземе пътем, както имаше навик понякога. Когато от другата страна на вътрешния двор долетяха ударите на гонга, тай чу как песента й заглъхна по посока към трапезарията.
Докато обядваха, почти през цялото време говореше Харисън Стодърд — полковник от Националната гвардия, бивш търговец на едро, побъркан на темата за социалните вълнения и за взаимоотношенията между работодатели и работници. Той усилено твърдеше, че законът за задълженията на работодателите трябва да вземе под крилото си и земеделските работници. Паола все пак намери промеждутък, в който между другото съобщи на Дик, че следобед тръгва за Уикенбърг при семейството Мейсън.
— Разбира се, не мога да кажа кога ще се завърна — нали ги знаеш какви са. А теб не се осмелявам да поканя, макар че хубаво щеше да е да дойдеш и ти.
Дик поклати глава.
— И тъй — продължи тя, — ако нямаш нужда от Саундърс…
Дик кимна в знак на съгласие.
— Днес ще взема Калахън — каза той и веднага направи разчет на времето си, след като разбра, че няма да бъде с Паола. — Никога не мога да разбера, Поли, защо предпочиташ Сауидърс. От двамата ни шофьори Калахън е по-добрият и кара по-безопасно.
— Може би именно заради това — усмихна се тя. — В повечето случаи да караш безопасно, значи да караш бавно.
— Дори ако се състезаваха на пистата, бих заложил на Калахън срещу Саундърс — не отстъпваше Дик.
— Къде ще ходиш? — запита го тя.
— Ще покажа на полковник Стодърд моята ферма, обработвана от един човек и без впрегатен добитък. Нали се досещаш — десетте акра, обработвани механизирано, — идеята, с която се занимавах напоследък. Направени са редица усъвършенствания и цяла седмица вече се каня да отида, за да ги изпробваме, но бях много зает. След туй ще го заведа в нашето поселище. Знаеш ли, че то се увеличи с пет души през последната седмица?
— Но нали всички места бяха заети — каза Паола.
— Да, бяха, заети са и сега — усмихна се широко Дик. — Новодошлите са бебета. Онова семейство, от което най-малко можеше да се очаква, има дори близначета.
— Мнозина умници със съмнение поклащат глава, като чуят за този ваш експеримент. Ще си позволя да кажа, че засега задържам мнението си за себе си — искам преди всичко да видя счетоводните книги — обади се полковник Стодърд, крайно поласкан от това, че домакинът щеше лично да го разведе.
Но Дик, завладян от други мисли, почти не го чу. Паола не бе казала дали ще пристигне мисис Уейд заедно с младите издънки на семейството Уейдовци, дори не спомена, че ги е поканила. Но той искаше да се убеди, че все пак не беше премълчала предумишлено: твърде често и тя като него канеше гости, за които той узнаваше едва след като пристигнат.
Във всеки случай ясно беше, че мисис Уейд няма да дойде днес, в противен случай Паола не би забягнала тридесет мили надалеч в долината. Да, това беше факт и нямаше смисъл да си затваря очите пред него. Тя бягаше — бягаше от него. Боеше се да останат насаме, боеше се от близостта с него, а този неин страх потвърждаваше съмненията му. Освен това тя се осигури и за вечерта. Уверен беше, че няма да се завърне за вечеря, че няма да се завърне дори веднага след вечеря, освен ако не доведе със себе си цялата компания от Уикенбърг. Щеше да се прибере достатъчно късно, за да е сигурна, че той вече спи. „Добре, няма да развалям плановете й“ — реши той с горчивина, като същевременно отговаряше на полковник Стодърд:
— На книга всичко е многообещаващо. Разбира се, успехът до голяма степен зависи от качествата на отделните хора. Признавам, че несигурността и опасността идват именно оттам — от това, че човек има качества и слабости. Но няма друг начин да се провери тази идея, освен като се приложи на практика. Това именно съм се заел да извърша.
— Дик не за пръв път се хвърля в несигурни предприятия — каза Паола.
— Но това са пет хиляди акра заедно с целия оборотен капитал, за да започнат работа двеста и петдесет фермери, които освен това получават по хиляда долара годишна заплата! — възрази полковник Стодърд. — Няколко такива несполуки доста ще пресушат източника на приходите — рудниците Харвест.
— Те от това именно се нуждаят — отговори Дик шеговито.
Полковник Стодърд го погледна с недоумение.
— Именно — потвърди Дик. — Имат нужда от пресушаване, искам да кажа от отводняване. Рудниците са наводнени, нали знаете какво става в Мексико?
Беше втори ден, откак Греъм замина — очакваха го да се завърне. Дик излезе с коня преди единадесет часа, за да си спести повторение на унизителната сцена от предния ден, когато Паола му отправи предиобедния си поздрав от вратата на кабинета, без да влезе при него.
В хола Дик срещна А-Ха, понесъл голям букет току-що откъснат люляк. Той явно отиваше към стаята на кулата, но Дик пожела да се увери.
— Къде носите тия цветя, А-Ха? — запита той.
— В стаята на мистър Греъм — той пристигне днес.
Чие ли е това хрумване? — чудеше се Дик. На А-Ха? На О’Джой? Или на Паола? Спомни си, че Греъм неведнъж бе проявявал особена слабост към техния люляк.
Дик беше тръгнал за библиотеката, но свърна към кичестите храсти в подножието на кулата. През отворените прозорци на стаята горе долиташе щастливият глас на Паола, която тихо пееше. Дик прехапа устни и се отдалечи.
Редица бележити мъже и жени, някои от тях действително достойни за възхищение, бяха заемали тази стая, но Паола никога не се бе залавяла сама да подрежда цветята, мислеше Дик. С това се занимаваше обикновено О’Джой — майстор в тази работа — или прислугата, обучена от него.
Между телеграмите, които Бонбрайт му предаде, имаше една от Греъм. Дик я прочете и препрочете, въпреки че тя бе съвсем обикновена и не съдържаше нищо особено — той съобщаваше, че ще се завърне по-късно.
Противно на навика си Дик не изчака гонгът да удари втори път за обед. Тръгна още при първия удар, защото чувствуваше нужда да изпие един от коктейлите на О’Джой. След случката с люляка трябваше да вземе нещо за кураж, преди да погледне Паола очи в очи. Но тя го бе изпреварила. Завари я да оставя обратно на подноса празната си чаша, макар че тя рядко пиеше, и при това никога сама.
Значи, и тя трябва да събере смелост, преди да седне с него на масата — заключи той, като даде знак на О’Джой да го обслужи и заплаши Паола с пръст.
— Хванах ли те — смъмри я той шеговито. — Тайничко си посръбваш, а? Това е най-опасният признак. А едно време, когато застанах с теб пред олтара, и през ум не ми минаваше, че жената, която вземам, е обречена на пиянство и ще се спиртоса.
Преди тя да успее да му отговори, към тях се присъедини един млад човек, когото Дик нарече мистър Уинтърс и покани на чаша. Дик забеляза, че Паола поздрави госта по-различно от друг път, но все пак мъчеше се да се убеди, че тя не го посреща с чувство на облекчение. Никога не я бе виждал тъй любезна е него, въпреки че много пъти го бе срещала. Във всеки случай на обед щяха да бъдат трима.
Уинтърс, завършил селскостопанския институт, беше специален дописник на фермерското списание „Пасифик Руръл Прес“ и се ползваше с покровителството на Дик. Беше дошъл за справки по една статия за
