бои той да не стигне по-далеч в увлечението си.
— И, моля те, не се плаши, моя боязлива, сладка, хубава и горда птичко. Ето виж — пускам те. Искам само да знаеш, че много, много те обичам, че мисля за теб, мисля за теб повече, отколкото за себе си.
Той отмести стола си и се отдалечи от нея. Видя, че тя пак го гледаше с доверие.
— Ще ти разкрия цялото си сърце — продължи той — и ще поискам и ти да ми разкриеш твоето.
— Тази любов към мен е нещо ново, така ли? — запита тя. — Нещо като втора пролет?
— Да, втора пролет и същевременно не е.
— Мислех, че за теб отдавна съм станала обикновена привичка — каза тя.
— Но аз винаги съм те обичал.
— Все пак не безумно, нали?
— Не — призна той. — Но с увереност. Тъй много вярвах в теб, в себе си. За мен това бе нещо постоянно, веднъж за винаги установено. Признавам вината си. И когато увереността ми, че така ще бъде винаги, се разклати, цялата ми любов към теб пламна отново. Но тя винаги е горяла с равномерен, постоянен пламък.
— Щеше да кажеш нещо за мен? — запита го тя.
— Ще стигнем дотам. Знам какво те безпокои, какво те разтревожи преди малко. Ти си честна и правдива — такава си създадена, затова мисълта да се делиш между двама мъже ти е противна. Не съм те разбрал погрешно. Отдавна не ме оставяш да те докосна. — Той сви рамене. — Ти знаеш, че също тъй отдавна аз не съм се и опитвал да те докосна.
— Значи, си знаел от самото начало? — бързо попита тя.
Той кимна глава.
— Възможно е — добави той, като претегляше грижливо думите си. — Предугаждах какво ще стане, преди още ти да се беше досетила. Но нека не се задълбочаваме в тези неща.
— И ти си виждал… — започна тя и замлъкна, потънала от срам при мисълта, че мъжът й може би ги е видял в момент на нежност с Греъм.
— Нека не навлизаме в унизителни подробности, Паола. В това не е имало и няма нищо лошо. Не беше и нужно да видя каквото и да било. Спомням си как и аз някога съм целувал крадешком и миг след това невинно и естествено съм казвал „лека нощ“. Когато всичко показва, че нещата са назрели, когато в извивките на гласа се долавят нотки на обич, когато всеки кратък поглед е пълен с несъзнателна ласка, когато в гласа звучи неволна нежност, сякаш нещо ти е заседнало на гърлото — тогава не е нужно да се види целувката за лека нощ. Тя е неизбежна. Но все пак искам да ти кажа, че във всичко те оправдавам.
— Да, но… не се е стигнало до много… далеч — каза тя на пресекулки.
— Обратното би ме учудило. Тогава ти не би била ти. Но дори това, което стана, ме порази. След цели дванадесет години то дойде като изненада…
— Дик — прекъсна го тя, като се приближи към него и го погледна изпитателно. Тя замълча за момент, защото търсеше думи, а след това запита направо: — Можеш ли да кажеш, че през тези дванадесет години с тебе никога не се е случвало същото и дори нещо повече?
— Вече ти казах, че за нищо не те осъждам — смекчи той отговора си.
— Но не, отговори на въпроса ми — настояваше тя. — О, нямам пред вид предизвикателни погледи и мимолетни флиртове. Имам пред вид изневярата в буквалния, техническия смисъл на думата. Случвало ли се е?
— Отдавна — отговори той, — рядко, и то твърде отдавна.
— Често съм се питала — промълви тя замислено.
— Казах ти вече, че за всичко те оправдавам — повтори той. — И сега вече знаеш защо не те осъждам.
— Защото по същата логика и аз имам право да постъпвам като теб — каза тя. — Въпреки че нямам това право, Дик, нямам го — побърза да добави тя. — Макар че ти самият винаги си говорил за равенство в правата и задълженията.
— Уви, вече не мисля така — усмихна се той. — Нашият начин на мислене е в състояние да ни изиграе всякакви шеги. През последните няколко седмици започнах да виждам нещата иначе.
— Искаш да кажеш, че трябва да ти бъда напълно вярна?
Той кимна с глава и каза:
— Докато живееш с мен.
— Но къде е тук равенството в правата?
— Няма никакво равенство — поклати той глава. — Знам, че изглеждам непоследователен в схващанията си. Трябваше да минат години, за да открия древната истина, че жените са различни от мъжете. Всичко, което съм прочел в книгите, отлита като дим пред вечната истина, че жените са майки на нашите деца. А аз… все още се надявах, че може би ще имаме деца с теб. Но с това е вече свършено. Сега целият въпрос е какво ти е на сърцето. Вече ти разкрих моето. А след това можем да решим как да постъпим.
— Ах, Дик — заговори тя едва чуто, когато мълчанието започна да става непоносимо. — Обичам те, винаги ще те обичам. Ти си моят Червен облак. Знаеш ли, вчера излязох на твоята веранда и обърнах снимката си с лице към стената. Ужасно беше. Изглеждаше нелепо. И бързо, бързо пак я обърнах, както си беше.
Той запали цигара и зачака.
— Но не си ми казала какво ти е на сърцето, не си ми казала всичко — укори я той.
— Аз наистина те обичам — повтори тя. — А Евън?
— То е друго. Ужасно е, че трябва да говоря пред тебе така. При това не съм наясно. Не мога да разбера какво ми е на сърцето.
— Любов? Или любовно приключение? Едно от двете. Тя поклати глава.
— Нима не можеш да разбереш? — каза тя. — Нима не виждаш, че аз самата не разбирам? Знаеш, че все пак съм само жена. Никога не съм се впускала безгрижно в света на приключенията. И сега, след като се случи всичко това, не знам какво да мисля. Бърнард Шоу и останалите сигурно са прави. Изглежда, че жените са хищни животни. Вие и двамата сте едър лов. Изглежда, че това събужда хищническия ми инстинкт. И откривам, че сама не се познавам. Поведението ми е в пълен разрез с всички мои схващания. Искам тебе. Искам и Евън. Искам ви и двамата. Повярвай ми, това не е любовно приключение. А ако все пак е, то аз не разбирам, че е такова… Но не, все пак знам, че не е.
— Тогава, значи… любов.
— Но обичам теб, Червени облако, наистина те обичам.
— А твърдиш, че и него обичаш. Не можеш да обичаш и двама ни.
— Но ето че мога. Обичам ви. И двама ви обичам. Искам да постъпя честно. Така и ще постъпя. Трябва да си изясня всичко това. Мислех, че би могъл да ми помогнеш. Затова и дойдох при теб тази сутрин. Трябва да има някакъв изход.
Тя го гледаше умолително. Той отговори:
— Или единия, или другия — Евън или аз. Друг изход не виждам.
— И той каза същото. Но както и да се мъча, не мога да го приема. Той искаше да ти каже всичко направо. Не му позволих. Искаше да замине, но аз го задържах тук, макар че това бе тъй непоносимо и за двама ви. Исках да ви виждам заедно, да ви сравнявам, да разбера към кого клони сърцето ми. Но доникъде не стигнах. Искам ви и двамата. Не мога да се откажа нито от единия, нито от другия.
— За съжаление — започна Дик и я погледна със засмени очи, — макар че ти може да си склонна към многомъжие, ние, глупавите мъже, не можем да се примирим с такова положение.
— Не бъди жесток, Дик — възнегодува тя.
— Прощавай. Не исках да те обидя. Говоря така само защото ме боли… Поисках да го понеса с философско спокойствие.
— Казах му, че за мен той е единственият човек, когото бих могла да сравнявам с мъжа си, а моят мъж все пак стои над него.
— Казала си така от чувство на лоялност към мен и към себе си — обясни Дик. — Докато беше моя, ти поставяше мен над всички. Сега за теб най-чудесният човек на света е той.
