откъм склона. Дълбоко вдъхна уханния нощен въздух и почувствува колко много обича цялата тая хубава земя, разработена от него.
— „Отправих взор към времето, а себе си в него не видях“ — каза той и след това допълни с втори цитат: — „Тя ми народи деветима сина… Другите девет бяха дъщери.“
Стигна до къщата, но се позабави, преди да влезе, и обгърна с поглед нейния хубав дълъг силует, очертан с широк замах. Влезе, но не се прибра направо в своето крило, а бавно обиколи тихите стаи, вътрешните дворове и слабо осветените преддверия. Чувствуваше се като човек, който се готви за далечен път. Запали светлините в приказното вътрешно дворче на Паола, седна в мраморното кресло в строг римски стил и изпуши една цигара, докато обмисляше плановете си.
Да, всичко ще бъде направено умело. В утрешния лов ще инсценира такава злополука, че да излъже всички. Ще съумее да свърши всичко както трябва, без да оплете конците. Денят е избран — утре, в горите над Сикамор Крийк. Дядо му, Джонатан Форест, строгият пуритан, също бе загинал в ловна злополука. За първи път Дик се усъмни дали наистина е било злополука. А ако не е било случайно, старецът наистина добре е разиграл всичко. В семейството никога не бе ставало дума, че може и да не е било нещастен случай.
Протегна ръка да угаси светлината, но се спря за миг да погледне за последен път мраморните деца, които играеха във фонтана и между розите.
— Сбогом, хлапета — обърна се тихо той към тях. — Вие бяхте единствените ми деца — истински аз нямах.
Излезе на спалната си веранда и погледна през големия двор към верандата на Паола. Не се виждаше светлина. Вероятно тя спеше.
Седнал на края на леглото си, забеляза, че бе развързал едната си обувка, усмихна се на своята разсеяност и отново я завърза. Нима имаше смисъл да спи? Беше вече четири часът сутринта. Поне ще може за последен път да види изгрева. Колко много неща вече вършеше за последен път. Та нали се бе облякъл за последен път. А вчера сутринта се бе изкъпал за последен път. Водата, разбира се, е безсилна да спре разложението след смъртта. Но все пак ще трябва да се избръсне — последна проява на суета, защото знаеше, че брадата продължава да расте известно време и след смъртта.
От огнеупорната каса, вградена в стената до бюрото, извади копие от завещанието си и съсредоточено го прочете. Реши, че трябва да направи някои малки допълнения, вписа ги и за всеки случай постави шест месеца по-раншна дата. Последното му разпореждане беше да се обезпечат мъдреците в мадрьоновата гора, като се предвидят средства за седем души.
Провери застраховките си за живот, увери се, че всяка една от тях включва и случай на самоубийство, подписа писмата в подноса, които го чакаха още от вчера сутринта; продиктува в диктофона писмо до своя издател. На бюрото му не бе останала никаква писмена работа. Състави набързо баланс за приходите и разходите, без да смята приходите от рудниците в Мексико. След това състави нов баланс, в който увеличи разходите и снижи до минимум приходите. Резултатът бе все пак задоволителен.
Скъса листовете с надраскани цифри и нахвърли програма как да се действа в Мексико. Изложението бе схематично и като обикновен проект, така че да не възбуди подозрение, когато го намерят между книжата. По същия начин изхвърли проект за по-нататъшното кръстосване на породистите разплодни животни и състави родословно дърво на Планинец, Принцеса Фодърингтън и няколко други избраници от тяхното потомство.
В шест часа, когато О’Май пристигна с кафето, Дик привършваше своя план за оризовите разсади.
„Въпреки че си струва да се правят опити с ранозреещ италиански ориз — пишеше той, — предпочитам в главните оризища да се сее за известно време по равно от японските сортове моти и йоко, както и уотърибън, тъй като те достигат зрелост в различно време и с един и същ инвентар и персонал, без да се увеличават текущите разходи, може да се обработва по-голяма площ, отколкото ако се култивира само един сорт.“
О’Май остави кафето на работната маса, без да се показва изненадан, макар че хвърли поглед към неразтуреното легло на верандата. Вътрешно Дик не можа да не се възхити на неговата сдържаност.
В шест часа и тридесет иззвъня телефонът и той чу уморения глас на Хенеси:
— Знаех, че вече сте буден и поисках да ви зарадвам — Олдън Беси ще оживее. Но животът й беше на косъм. Сега е мой ред да спя.
След като се избръсна, Дик погледна към душа, поколеба се за миг и се намръщи. „Няма никакъв смисъл, дявол да го вземе — помисли си той, — само чиста загуба на време.“ Но все пак събу обувките си и обу други — здрави, с високи копчета, по-пригодни за лов.
Той бе отново на писалището и преглеждаше бележниците си както винаги, преди да започне утринната си работа, когато влезе Паола. Тя не каза както обикновено „добро утро, весели Дик“, а отиде съвсем близко до него и нежно го поздрави с думите:
— Моят сеяч на жълъди. Неуморимият Червен облак, който не знае почивка.
Той забеляза тъмни сенки под очите й и стана от стола, без да я докосва. Тя също не го предразположи да я погали.
— Пак ли бяла нощ? — запита я той, като й подаде стол.
— Да, бяла нощ — отговори тя уморено. — Не съм мигнала. Макар че много се мъчих да заспя.
Нито той, нито тя имаха желание да говорят, но трудно им беше да отместят очи един от друг.
— Ти… и ти не изглеждаш твърде добре — каза тя.
— Да, лицето ми — кимна той. — Видях се в огледалото, докато се бръснех. Снощното изражение не ще да се махне.
— Нещо се случи с теб снощи — направи опит тя да разбере причината. Той прочете в очите й същото състрадание, което бе видял в очите на О’Диър. — Всички видяха, че изглеждаш особено. Каква бе причината?
Дик сви рамене.
— От известно време все така изглеждам — отговори той уклончиво, като си спомни, че за пръв път забеляза този израз в портрета, нарисуван от Паола. — Не беше ли забелязала досега? — попита я той с безличен тон.
Тя кимна с глава и в същия момент й хрумна нещо. Той видя как мисълта се роди в главата й, преди още да е отворила уста.
— Дик, да не е замесена някоя жена?
Това би било изход. Ако беше тъй, цялото това объркано положение можеше да се оправи. Лицето й, гласът й изразяваха надежда.
Той се усмихна и бавно поклати глава. Забеляза, че тя остана разочарована.
— Впрочем не — каза той. — Признавам, че не ти казах истината.
— Ти си влюбен?
Тя с нетърпение чакаше отговора му. — Да, влюбен съм — каза той.
Но тя съвсем не бе подготвена за онова, което последва. Той внезапно премести стола си до нейния, така че коленете им се докоснаха, наклони се над нея, бързо и нежно взе ръцете й и ги задържа на скута й.
— Не се плаши, птичко — успокои я той. — Няма да те целуна. Отдавна не съм те целувал. Искам да ти разкажа за тази моя любов. Но преди това искам да знаеш колко съм горд — горд със себе си. Горд съм с това, че обичам. Да бъдеш влюбен на моите години! Невероятно и същевременно чудесно. Влюбен съм и още как! Тъй чудновато, необикновено, наистина забележително. Напук на всичко онова, което е писано в книгите, напук на всички закони на биологията. Оказа се, че съм еднолюбец — че обичам само една жена, единствено нея. Изтекоха дванадесет години, но обичам я тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие…
Ръцете й трепнаха и издадоха нейното разочарование, тя несъзнателно искаше да се освободи, но той я държеше още по-здраво.
— Познавам всичките й слабости и заедно с всичките й слабости и качества обичам я тъй силно, както в ония безумни мигове, когато за първи път я държах в прегръдките си.
Ръцете й непокорно се дърпаха, тя вътрешно роптаеше и поиска да се изтръгне от него. В очите й се четеше страх. Той разбра какво чувствува тя, отгатна, че устните й още горят от целувките на другия и се
