ГЛАВА XXIX
— Нашата Малка стопанка обладава особен вид чувственост също като птиците — каза Терънс и същевременно посегна към чаша коктейл от подноса в ръцете на А-Ха.
Беше привечер и Греъм, Лео, Терънс и Макфейн случайно се бяха намерили в пушалнята, която наричаха еленовата стая.
— Недей, Лео — предупреди ирландецът младия поет. — Една чаша ти стига. Страните ти вече се зачервиха. Още една чаша и цял ще пламнеш. Нямаш право да смесваш красотата с алкохола в младата си глава. Остави алкохола на по-възрастните. Не е дадено всекиму умението да пие. На теб например не. Що се отнася до мен…
Той изпразни чашата си, преглътна и се спря за момент, за да определи по-добре вкуса на коктейла.
— Това е женско питие — поклати той глава неодобрително. — Не е за мен. Не пари и вкусът му е един такъв безличен. А-Ха, момчето ми — подвикна той на китаеца, — приготви ми уиски със сода в една висока дълга чаша. Но да е с повечко уиски. — И той показа с четирите си пръста, изпънати хоризонтално, колко да му налеят. Когато А-Ха го запита какво уиски предпочита, той отвърна: — Каквото и да е, шотландско, ирландско, бурбонско или ръжено — каквото ти падне подръка.
Греъм само кимна с глава на китаеца и засмяно се обърна към ирландеца:
— Мен не можете да напиете, Терънс. Не съм забравил до какво състояние доведохте О’Хай.
— Не трябва да мислите така — това бе случайно. Казват, че когато човек не е във форма, алкохолът го удря по главата като боздуган.
— А вас? — запита Греъм.
— Не ме е удрял боздуган. Аз съм човек с твърде оскъден опит в живота.
— Но, Терънс, вие заговорихте нещо за… мисис Форест? — каза умолително Лео. — Обещаваше да бъде хубаво.
— Друго не би могло и да бъде — укори го Терънс. — Мисълта ми беше, че тя обладава чувствеността на птичките. Но не е като скокливите стърчиопашки, нито като сдържаните гълъбици, а като веселите птички, като дивите канарчета, крито се къпят във фонтана, неспирно пеят и чуруликат, плискат водни капки на слънцето, а златните им сърчица трептят в щастливите гърди. Такава е нашата Малка стопанка. Дълго съм я наблюдавал.
Всяко нещо на земята, под земята и в небето пълни дните й с радост. Радва се, като види някой стрък мирта, обагрен в пурпур напук на всички нормални посестрими-мирти, които са бледозелени; радва се, когато види самотно червено цвете, което вятърът къпе в дъждовни капки, когато види някоя рядко красива роза, подала челце из храста и напъпила към слънцето. „Розова е като зората, Терънс, прилича на целувка“ — каза ми тя веднъж.
За нея всичко е радост — сребристото цвилене на Принцеса, звънците на стадата в мразовито утро, красивите ангорски козички, които като жива копринена лента се спускат по склоновете, натежалият от цветове див грах, който се вие по оградите, дългите треви по склоновете и покрай пътеките, пожълтелите от слънцето хълмове, добили цвета на притаени в пясъка лъвове. Видях дори с какво чувствено удоволствие тя излага шията и ръцете си на слънчевите лъчи.
— В нейната душа пее красотата — промълви Лео. — Като я погледнеш, разбираш как мъжете могат да умрат за жени като нея.
— И как мъжете могат да живеят за тях, да живеят, за да обичат такива възхитителни създания — добави Терънс. — Чуйте, мистър Греъм, ще ви кажа една тайна. Ние, философите от мадрьоновата гора — отломки, които бурните вълни на живота са изхвърлили тук, в този тих пристан, където се радваме на щедростта на Дик, — ние сме едно братство от влюбени. И дамата на нашите сърца е една — Малката стопанка. Ние пилеем времето си в приказки и мечти, не признаваме ни родина, ни Бог, ни дявол, но сме дали обет на вярност пред Малката стопанка и сме нейни рицари.
— Готови сме да умрем за нея — потвърди Лео и кимна с глава.
— Не, момчето ми, готови сме да живеем и да се борим за нея, да умреш, е лесно.
Греъм слушаше внимателно. Младият Лео все още не беше разбрал, обаче сините келтски очи изпод прошарената грива показваха красноречиво, че Терънс се е досетил как стоят нещата.
Откъм стълбата се чуха мъжки гласове. Влязоха Мартинес и Дар Хиал. Терънс промени темата на разговора:
— Казват, че времето в Каталина било хубаво и имали чудесен улов на риба.
А-Ха пристигна с нови коктейли и се зае да обслужи Хенкок и Фрьолиг. Без да проявява предпочитания, Терънс обръщаше чашите, каквото и питие да му предложеше китаецът, с неподвижно като маска лице. Същевременно той просвещаваше Лео, като му описваше злините, които таяла „искрометната чаша“.
Влезе О’Май със сгъната бележка в ръка и се спря нерешително, като се колебаеше на кого да я даде.
— Насам, крилати небесни вестителю — направи му знак с ръка Терънс.
— Това е прошение, съставено по всички правила на изкуството — поясни Терънс, като прочете набързо бележката. — Дошли са Ернестина и Лют и ето каква е молбата им. Чуйте! — И той зачете: — „О вие — благородни и славни елени, които сте се затворили в мъжката, тоест в еленовата стая, две бедни и смирени кроткооки сърни, бродещи самотни из гората, смирено молят, преди да е станало време за вечеря, да ги пуснете в територията на вашето стадо.“
— Има смешение на метафори — каза Терънс. — Но все пак постъпват правилно. Така гласи законът. Дик го измисли и той е добър закон: никакви фусти в мъжката стая освен по единодушно съгласие на мъжете. Готови ли са самците да си кажат думата? Който е съгласен, да каже „да“. Кой е против? Добре, мнозинството е съгласно.
— О’Май, отлети да доведеш дамите.
— „Полети с крилати сандали, изковани от царски корони“ — добави Лео. Той произнасяше с благоговение думите на поета, изговаряше стиховете с глас, в който се долавяше цялата му любов към тях.
— „Ще погази ли той обителта на тяхната нощ“ — продължи Терънс започнатия стих. — Оня, който е написал това, е велик. Той е приятел на Лео и на Дик. Гордея се, че той е и мой приятел.
— А ето още един стих от същия сонет — обясни Лео на Греъм. — Чуйте го как звучи: „Поискал той да чуе на утринната звезда гласът, с мъртва красота що носил на ръце, а как ли ще да върне на бъдното оная негова мечта.“ — Гласът на Лео преливаше от любов към красивите думи.
Той млъкна, когато влязоха сестрите на Паола, и свенливо стана, за да ги поздрави.
Вечерята мина както винаги, когато присъстваха мъдреците от мадрьоновата гора. Дик беше готов да спори и кръстоса словесни саби с Аарън и Хенкок. Спореха за Бергсон, чиято метафизика Дик нападаше от позициите на безпощадния реализъм.
— Вашият Бергсон е философ-измамник, Аарън — заключи Дик. — В старата си торба е натъпкал всички изтъркани метафизически фокуси, само че умело гримирани и подмладени с последните научни факти.
— Това е вярно — съгласи се Терънс. — Като мислител Бергсон е измамник. Затова е тъй популярен.
— Не съм съгласен… — намеси се Хенкок.
— Почакайте миг само, Аарън. Хрумна ми една мисъл. Искам да я уловя, преди да е отлетяла като пеперуда. Дик пипна Бергсон с пълна торба крадени неща от съкровищницата на науката. Той има високото самочувствие на кукуригащ петел — него пък е откраднал от Дарвиновата етика на по-силния, основаваща се на оцеляването на по-приспособения. И какво е направил той с всичко това? Подправил го е малко с прагматизма на Джеймс, боядисал го е в розово с вечната надежда, която човек таи в гърдите си, че го чака живот отвъд, а накрая го е лакирал с мисълта на Ницше, че успяват най-много ония, които нямат чувство за мярка…
— Искате да кажете, Уайлд — поправи го Ернестина.
— Бог ми е свидетел, самият аз щях да стана крадец на чужди мисли, ако не бяхте вие — въздъхна Терънс, като й се поклони. — Някой ден антикварите, които боравят с вехти мисли, ще решат кой е истинският автор. На мен лично тази мисъл ми напомня за Матусала. Но когато тъй мило ме прекъснаха, бях на път да кажа, че…
