й.
С бавни крачки той обикаляше стаите и обгръщаше всичко с разсеян, но нежен поглед. И тук всичко беше нейно, своеобразно, носеше отпечатъка на собствената й личност. Но когато надзърна в банята с издълбан в земята мраморен басейн, по римски образец, не можа да се въздържи от прозаичната мисъл, че кранът капе и трябва да се съобщи своевременно на водопроводчика.
Между другото погледна и към триножника. Не очакваше да види поставено ново платно, но се излъга: пред него стоеше собственият му портрет. Знаеше, че Паола често вземаше позата и общите линии от някоя фотография, а детайлите изпълняваше по памет. Този път бе използвала една доста сполучлива негова снимка на кон. Както никога Немирница бе застанала неподвижно, а Дик с шапка в ръка и развяна от вятъра коса, спокоен, без да знае, че го снимат, беше погледнал право в обектива. И фотограф-професионалист не би успял да получи по-голяма прилика. Паола бе дала да се увеличи част от снимката — главата и раменете — и работеше по тях. Обаче портретът беше вече задминал снимката, Дик чувствуваше отпечатъка на нейната ръка.
Изведнъж той се намръщи и се взря по-отблизо. Нима този израз на очите, това лице са негови? Погледна към снимката. Не, там този израз го нямаше. Отиде до едно огледало, погледна най-напред спокойно, а след това съсредоточи мислите си върху Паола и Греъм. Познатият израз бавно се прокрадна по лицето и в очите му. Не бе още убеден напълно, завърна се към триножника и провери отново. Да, Паола знаеше. Паола знаеше, че той знае. От него беше узнала. Успяла беше да долови този израз в момент, когато той неволно се бе изписал на лицето му, тя го бе запечатала в паметта си и сега го предаваше на платното.
От гардеробната се появи камериерката на Паола — китайката О’Диър. Тя не забеляза Дик, макар и да вървеше срещу него. Очите и бяха сведени надолу, тя изглеждаше дълбоко замислена. Дик видя печалното й лице. Порази го това, че липсваше оня израз на усърдие и загриженост, изразен в приповдигнатите вежди, който бе дал повод да я кръстят О’Диър. В очите й не се четеше усърдие, това бе съвсем очевидно. Тя изглеждаше подтисната, угнетена.
„Изглежда, че лицата на всички ни започват да говорят твърде красноречиво“ — каза си Дик.
— Добро утро, О’Диър — изненада я той.
Докато тя му отговаряше, в очите й, спрели се за миг на него, той прочете състрадание. Значи, и тя знаеше. Първият човек освен тях, който знае. Това беше напълно обяснимо: О’Диър беше жена, при това прекарваше доста време заедно с Паола, точно тогава, когато Паола смяташе, че е сама. Не е било трудно за нея да разгадае тайната й.
Устните на О’Диър трепереха от стеснение, ръцете й се свиваха конвулсивно, но тя събра смелост и заговори.
— Мистър Форест — започна тя несигурно, — може би мислите мене за глупава, но аз искам да кажа. Вие много добър. Много добър със старата ми майка, много добър с мене… отдавна.
Тя замлъкна, овлажни пресъхналите си от смущение устни, събра смелост да го погледне в очите и продължи:
— Мисис Форест, тя, струва ми се, тя…
Но лицето на Дик стана тъй сурово, че тя се обърка и замлъкна зачервена. Зачервена от срам при мисълта за онова, което — още малко — щеше да му каже, реши в себе си Дик.
— Тя рисува много хубава картина, нали? — каза той, за да я извади от затрудненото положение.
Китайката въздъхна, вгледа се продължително в портрета на Дик и в очите й се появи същото състрадание.
Тя отново въздъхна и Дик долови в гласа й студенина, когато отговори:
— Да, хубава картина прави мисис Форест.
Тя се взря внимателно в лицето му. След това се обърна към платното и посочи очите.
— Не хубаво — каза тя с осъдителен тон. Гласът й прозвуча пресипнало, гневно. — Не хубаво — повтори тя през рамо още по-гневно, като се отдалечи и изчезна към спалната веранда на Паола.
Дик сви юмруци, като че ли подсъзнателно се готвеше да срещне наближаващата опасност. Да, това беше началото на края. О’Диър знаеше. Отскоро ще узнаят и други, скоро всички ще узнаят. И той дори се радваше, радваше се, че мъчителното очакване скоро ще се свърши.
Все пак, когато тръгна да си върви, подсвирваше си весело, за да покаже на О’Диър, че засега няма основание да е недоволен от живота.
Същия ден следобед Дик излезе на далечна обиколка заедно с Фрьолиг, Мартинес и Греъм, а Паола на свой ред се вмъкна в неговото крило. Излезе на спалната му веранда, огледа редицата бутони, телефонния номератор над леглото, който го свързваше с всички части на чифлика и с голяма част от Калифорния, диктофона на подвижната подставка, грижливо подредените книги, списания и земеделски бюлетини, приготвени за четене, пепелника, цигарите, бележниците и термоса.
Погледът й се спря на единствената снимка на стената на верандата — тази снимка беше нейната. Беше окачена под барометрите и термометрите: знаеше, че натам Дик най-често поглеждаше. Хрумна й нещо неочаквано: тя обърна засмения лик към стената, опря глава о гърба на портрета и оттам погледна към леглото и обратно към стената. Обзета от уплаха, с бързо движение тя пак обърна засмения портрет с лице към стаята. „Тук му е мястото, тук трябва да стои“ — помисли си тя. Наистина снимката бе сякаш станала неделима част от околната обстановка.
Привлече вниманието й големият автоматичен пистолет в кобура, окачен на стената над леглото, така че да бъде подръка. Протегна се и го изтегли наполовина. Излизаше лесно, без запиране. От Дик друго не можеше и да се очаква. Естествено неговото оръжие ще бъде винаги готово за стрелба, колкото и отдавна да не го е употребявал.
Върна се обратно в работния кабинет, доближи се с бавни крачки към внушителната картотека, картите, класьорите за скици и проекти, въртящите се полици със справочници и дългите редици родословни регистри в твърда подвързия. Накрая стигна до неговите съчинения — цяла полица брошури, статии, публикувани в списания, събрани и подвързани в отделни томове, и десетина по-сериозни трудове. Тя добросъвестно прочете заглавията: „Царевицата в Калифорния“, „Практични указания за силажа“, „Организация на фермата“, „Отчетността във фермата“, „Шаиърската порода в Америка“, „Изтощаване на чернозема“, „Почвознание“, „Люцерната в Калифорния“, „Тревополната система в Калифорния“, „Късорогата порода в Америка“. Щом прочете последното заглавие, тя нежно се усмихна — спомни си какъв разгорещен спор предизвика Дик с гледището си, че в скотовъдството трябва да се прави разлика между породите за мляко и за месо.
Тя помилва с ръка гърбовете на книгите, опря о тях страната си, постоя така, облегната, със затворени очи.
— Ах, Дик, Дик — прошепна тя и в главата й се оформи мисъл, която мигом изчезна, потопена в неопределена скръб, защото тя нямаше смелост да я домиели докрай.
Личеше си, че работната маса принадлежи на Дик. По нея нямаше безпорядък. Нямаше и оставена недовършена писмена работа; само в телената кошничка имаше написани на машина писма, чакащи подписа му, и необичайно голяма купчина жълти листове, на които секретарите му записваха текста на телеграмите, предавани по телефона от Елдорадо. Очите й разсеяно се плъзнаха по първите редове на най-горния лист, но написаното я заинтересува и погълна вниманието й. Зачете съсредоточено и се намръщи. Прегледа и долните телеграми — накрая намери потвърждение: Джеръми Брекстън беше убит — едрият, добродушен и весел Джеръми. Убили го тълпа мексикански селяни е глави, замаяни от пулке23. Хванали го в планините — той избягал от рудниците и тръгнал към Аризона. Телеграмата носеше дата от преди два дни. Значи, Дик не е искал да я тревожи. А въпросът имаше и друга страна — материална. Ставайте ясно, че рудниците вървят от зле към по-зле. Дик обаче не беше казал нищо. Той нямаше навика да се оплаква.
А Джеръми беше мъртъв. Стори й се, че в стаята лъхна студ. Тя потрепера. Да, такава беше логиката на живота. На края на пътя срещаш смъртта. Обзе я познатият, безимен страх. Дебнеше ги зла съдба. Но кого именно от тях? Не се и опита да гадае — достатъчен й беше ужасът, надвиснал в спокойната стая, който бе сграбчил разсъдъка й. Тя бавно излезе.
