— Нима има някой с по-добро самочувствие от Дик? — запита малко след това Аарън предизвикателно, а Паола многозначително погледна Греъм.
— Вчера видях стадото жребчета-годинаци — отвърна Терънс. — Прекрасни животни, още са пред очите ми. И тъй, питам: не са ли налице резултатите от неговата вяра в себе си?
— Но възражението на Хенкок е основателно — намеси се Мартинес. — Жалък и скучен би бил светът без тайни. А Дик не признава никакви тайни.
— Тук именно сте несправедлив към него — защити го Терънс. — Аз добре го познавам. Дик признава тайнственото, но не оная вид тайнственост, която е в детските приказки. Той не признава и не се бои от плашилата, които доставят такава голяма наслада на вас, романтиците.
— Терънс е разбрал какво искам да кажа — потвърди Дик. — Светът винаги ще бъде тайна. За човешкия ум няма по-голяма тайна от свойството на газовете да се превръщат в капка обикновена вода. Ако по начало приемем, че това свойство е една загадка, всички други, дори по-сложни явления престават да бъдат загадка. Тази проста химическа реакция е като една от аксиомите, на които се гради геометрията. Материята и енергията остават вечни тайни, които се проявяват в две други тайни: пространство и време. В самите им прояви няма нищо тайнствено — тайна е само онова, което стои зад тези прояви на материята и на енергията, тайнство е и сцената, на която те се разиграват: пространството и времето.
Дик замълча и разсеяно се вгледа в безизразните лица на А-Ха и А-Ме, които в момента сервираха на гостите точно срещу него. Лицата им не говорят нищо, помисли си той, въпреки че те с положителност са доловили онова, което бе развълнувано О’Диър.
— Ето забележете — тържествуваше Терънс, — това е хубавото в него, че никога не полита във въздуха, никога не хвърчи. Стои здраво на земята, стъпил на твърда почва, опира се на фактите и законите срещу всякакви въздушни кули на фантазията, срещу всякакви догадки, плод на въображението.
Както на масата, така и след това през цялата вечер никому и през ум не можеше да мине, че в живота на Дик има нещо не наред. Изглеждаше, че пред дълбокомислените философски разговори той предпочита да се отпразнува достойно завръщането на Лют и Ернестина и се впусна във всевъзможни шеги и лудории. Паола се зарази от настроението му, насърчаваше го и помагаше в неговите дяволии, от които никой не можа да се отърве.
Най-голям успех имаше „целувката за добре дошъл“. Нито един от мъжете не можа да я избегне. На Греъм се падна честта да мине пръв, така че след това бе свидетел как другите минаха през същото изпитание. Дик ги въвеждаше в стаята един по един.
Влезе Хенкок, воден за ръка от Дик, и пристъпи към Паола и сестрите й, покачени на три стола.
Той ги изгледа подозрително и настоя най-напред да обиколи столовете, па които те се бяха покачили. Но не забеляза нищо необикновено с изключение на това, че всяка от тях носеше мъжка филцова шапка.
— Не забелязвам нищо съмнително — заяви Хенкок, застана отпреде им и погледна нагоре към тях.
— Разбира се, че няма нищо лошо — увери го Дик. — Като най-красиви представителки на чифлика те ще ви целунат за добре дошъл. Хайде, избирайте.
Хенкок рязко се обърна, за да види дали не го заплашва опасност откъм гърба. Той запита:
— И трите ли трябва да ме целунат?
— Не, ще си изберете една от тях.
— В такъв случай останалите две може да се обидят — упорстваше Хенкок.
— А нямат ли нещо против брадата и мустаците ми? — беше следният му въпрос.
— Абсолютно нищо — те няма да пречат — успокои го Лют. — Винаги съм се питала какво ли ще е да целунеш черни мустаци.
— Трябва да целунем всички философи тази вечер, затова побързайте — каза Ернестина. — Останалите чакат, а и аз съм нетърпелива. Искам да видя какво ще изпита човек, ако целуне поле с окосена люцерна.
— Коя избирате? — подкани го Дик.
— За мен изобщо няма място за избор — отвърна Хенкок галантно. — Избирам дамата на моето сърце — Малката стопанка.
В същия момент, когато той вдигна глава и подаде устни на Паола, тя се наведе към него и от периферията на шапката, подвита нагоре нарочно за целта, върху лицето му се изля струя вода.
Дойде ред на Лео. Той събра смелост и каза, че избира Паола, но едва не развали играта, защото благоговейно целуна крайчеца на роклята й.
— Така не може — извика Ернестина. — Целувката трябва да бъде истинска. Вдигнете глава нагоре, за да ви целуне.
— Вместо последна ще ви целуна първа — целунете мене, Лео — викаше го Лют, за да го избави от неловкото положение.
Той я погледна с благодарност и подаде устни, но не бе вдигнал глава достатъчно, така че водата от шапката на Лют се изля във врата му.
— Нека ме целунат и трите, така райското блаженство ще бъде трайно — каза Терънс, който смяташе, че по този начин е намерил изход от трудното положение. За награда той получи три струи вода изведнъж.
Дик ставаше все по-весел и по-шумен. Изглеждаше най-безгрижният човек на света, когато изправи Фрьолиг и Мартинес до вратата, за да разреши възникналия спор кой от двама им е по-висок.
— Краката да са изпънати и събрани, изправете глави! — командваше той.
Но в същия миг, когато главите им се допряха до вратата, от другата страна се разнесе оглушителен тътен, който ги накара да подскочат като ужилени. Вратата се отвори и влезе Ернестина, която държеше двете палки, с които удряха гонга.
Дик с атлазена пантофка в ръка се озова под масата заедно с Терънс да го учи на играта „Братко, помогни ми, аз съм под чехъла“ за най-голяма радост на останалите, които вдигнаха невъобразим шум. В същия момент влязоха семействата Мейсън и Уотсън заедно с цяла компания от Уикенбърг.
Тогава Дик поиска всички новодошли младежи да бъдат целунати за добре дошли. Гостите станаха повече и шумът се увеличи, но въпреки това Дик не изпусна думите на Лоти Мейсън:
— Ах, добър вечер, мистър Греъм. Аз пък мислех, че вече сте заминали.
Всред глъчката, която съпровождаше настаняването на новодошлите, Дик продължи да играе ролята на весел домакин, но внимателно следеше за ония именно погледи, с които една жена изпитателно оглежда друга. Не мина много време и видя как Лоти Мейсън хвърли крадешком именно такъв подозрителен поглед към Паола в момента, когато тя беше се обърнала към Греъм и му казваше нещо.
„Засега още не е разбрала“ — заключи Дик. Лоти още не знаеше, обаче подозрението беше налице, а той бе убеден, че при дадените обстоятелства най-голяма радост за женското й сърце ще е да открие, че безукорната Паола притежава същите женски слабости като нея.
Двадесет и пет годишната Лоти Мейсън беше висока, тъмнокоса, правеше силно впечатление, беше безспорно красива и твърде дръзка — както Дик бе имал случай сам да се увери. Не беше много отдавна — той се бе почувствувал привлечен от нея. Трябва да се добави, че това бе станало до голяма степен с нейна помощ. Той си бе позволил известен флирт, но не допусна да се стигне тъй далеко, както на нея й се искаше. Дик не бе погледнал сериозно на това. Не бе допуснал и тя да погледне сериозно. Но все пак онова, което бе станало между тях, го накара тази вечер да търси първите прояви на подозрение именно у нея, а не у другите жени, пристигнали от Уикенбърг.
— О, да, той е чудесен танцьор — чу Дик Лоти Мейсън да казва на малката Максуел половин час по- късно, когато се приближи към тях.
— Нали, Дик? — обърна се тя към него с наивни, безхитростни очи. Той знаеше, че всъщност този поглед е само маска, зад която тя зорко го наблюдава.
— За кого говорите? Навярно за Греъм? — отговори той естествено и без ни най-малко смущение. — Да, съвършено вярно. Хайде да потанцуваме, а мис Максуел сама ще отсъди. Въпреки че тук има само една жена, с която той може да разгърне пълните си възможности и да покаже цялото си изкуство.
— Паола, разбира се — каза Лоти.
— Да, разбира се, че Паола, защото вие, вчерашни хлапета такива, нямате понятие как се валсира. Не сте имали случай да се научите. — Лоти тръсна хубавата си глава. — Може би все сте понаучили нещо,