масата и да хване летящите към него джинси, миг преди да го цапардосат по лицето. Мърморейки на себе си, Жана прехвърляше маратонки те от ръка на ръка.
— Ако знаех, че си толкова гладна, щях да ти дам някое коматче хляб — подхвърли той, оглеждайки джинсите със сериозен вид.
— А кой каза, че умирам за печени джинси? — отвърна Жана и остави долу горещите, но поне здрави обувки. — И кой, моля, превъзнасяше вкуса на пържените маратонки?
Гарвана клекна и разгъна бързо изстиващите джинси. Жана видя как грамадните му ръце се задържаха, поглаждайки износената материя на седалището. Потръпна от разтърсилото я като електрическа искра желание — защо, по дяволите, сега не бе обута с тези джинси?
— Май аз самата се пека на бавен огън! — измърмори тихичко под нос.
— Какво каза?
— Ъ-ъ… дали вече са се охладили, та да мога да ги обуя? — попита бързо тя.
— Хладно ли ти е?
Жана отвори уста, помисли и каза:
— Не, няма да стане.
Гарвана я изгледа косо.
— Какво няма да стане?
— Няма отново да ме въвлечеш в още един от тези твои специални свободно — асоциативни разговори със странни недомлъвки!
Гарвана се засмя, седна на петите си и внимателно мушна ръце в маратонките.
— Трябват им поне още десетина минути, колкото да изчистим малко стриди, и ще са готови за сервиране.
— Добра идея.
Пред изумения му поглед Жана пъхна маратонките във фурната, завъртя ключа на най-силно и затвори вратичката. Обърна се и започна да бърка соса, сякаш нищо не се бе случило. Той не направи нищо — чакаше.
Чакаше.
Чакаше.
Изведнъж дълбокият гърлен, пропит с топлота смях на Гарвана изпълни каютата. Наведе се, загаси фурната и издърпа маратонките.
— Направи го нарочно, нали? — попита той, като продължаваше да се смее.
— Дяволски си прав — съгласи се тя. Правеше усилия да не се разсмее и смешно изкриви устни. — Първото нещо, което една малка сестричка научава е да слуша батковците си, които са и по-големи, и по- силни и по-здрави от нея.
— Малкото ми храбро войниче! — прошепна Гарвана и докосна огнената й коса с такава нежност, че Жана не можа дори да го усети. — Много ли те тормозеха?
Жана тъкмо щеше да се съгласи с категоричен тон, но спря, защото чувстваше, че това не е самата истина.
— Понякога наистина ме тормозеха, но също така много ме обичаха — по свой си начин. А аз бях малката им вещица. И доста често, ако трябва да бъда докрай откровена.
— Но ти винаги си ги обичала — каза Гарвана, взирайки се в нежността, която тези спомени извикаха на лицето й.
— Да, така е — прошепна тя. — Те винаги се опитваха да ме защитават, дори когато пораснах. Направо ме правеха на луда, като ми проваляха срещите. Някои момчета се отърваваха с изгонване, а други го отнасяха къде-къде по-тежко. Стигало се е до бой. Накрая никой не смееше дори да ми държи ръката. Единственият, когото допускаха да ме доближи, беше момчето на съседите. Те много харесваха Марк, може би защото той никога не се държеше като сваляч.
Усмивката на Жана бързо угасна. Само ако знаеха, защо Марк изглеждаше външно така надежден, толкова подходящ за тяхната сестричка. Но нямаше да бъде честно да обвинява братята си. Марк също не знаеше причината. Наистина не я знаеше.
— Марк? Твоят съпруг?
— Бившият. Отдавна вече не е мой съпруг.
— Защо?
Жана спря да бърка соса. С внимателни премерени движения го изсипа в малка тясна купа.
— Въобще не бяхме подходящи един за друг.
— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо Гарвана. Интуитивно усещаше, че има нещо далеч по-дълбоко от обичайните семейни дрязги, които провалят много бракове.
Жана се поколеба за миг, сви рамене и обясни:
— Марк ме чувстваше като приятел, другар, като сестра и понякога дори като майка. Но не и като любовница.
Гласът на Жана беше равен, а лицето й — непроницаемо. Цялата онази нежност, която спомените извикаха, сякаш бе изтрита с магическа пръчка.
— Как предпочиташ лимона — в соса или отделно?
Гарвана се взря съсредоточено в нея. Много му се искаше да й зададе още въпроси, за да узнае нещо повече за самата нея и за мъжа, когото някога силно бе обичала. Или поне достатъчно, за да се омъжи за него. Мъж, който, както по всичко изглеждаше, не я бе обичал.
— Остави го отделно — отвърна накрая и не зададе нито един от измъчващите го въпроси. Очите на Жана бяха със зеления оттенък на нефрит, лисваха сребристите искрици, подсказващи вълнение и страст. Нищо, което би могло да го ориентира как е приключил семейният й живот. Как се чувствала тогава — тъжна или пък щастлива? Или може завладяна от апатия и безразличие?
Приятелка, сестра, майка, но не и любовница.
Гарвана трепна вътрешно. Не беше чудно, че Жана реагира по този начин, когато така той й направи искрен комплимент за нежните ръце и топлата усмивка. Запита се дали е обичала мъжа си като любовник или като дете. Заедно с въпроса, изплува и отговорът — тя беше искала любовник, а в замяна се беше омъжила за едно дете.
— Явно съпругът ти е бил слепец! — заяви категорично той.
— Колко мило от твоя страна — отвърна Жана. Усмивката на сочните й устни бе безизразна, очите — студени и безизразни като усмивката. — Но не е нужно, а не е и истина. Марк беше пилот. Имаше отлично зрение. Ще се намери ли тирбушон за виното?
— Обичаше ли го?
— Разбира се, че не — каза тя. — Имам навика да се омъжвам за всеки мъж, с който поне два пъти съм излизала на среща.
— Жана… — започна Гарвана.
— Нямаш ли тирбушон? — попита го с усмивка, ледена като гласа й. — Няма страшно. Братята ми ме научиха да изваждам тапата само с един удар с ръка върху дъното на бутилката, но аз не съм достатъчно силна. Всеки път си натъртвам дланта. Мисля си, че ти ще се справиш далеч по-добре от мен. Ти си як и силен. Също като тях.
— Обичаш ли го още?
— Никой ли не ти е казвал досега, че не е прилично да си пъхаш носа в чужди работи?
— Не. Още ли го обичаш?
— А теб какво те засяга това? — процеди през зъби Жана, чувствайки как се пропуква черупката на безразличие и студенина, в която се мъчеше да се скрие.
— Няма да те оставя да си хабиш живота, като се взираш само в миналото.
— Той нямало да ме остави! — натърти през зъби Жана. Стисна устни и погледна огромния мъж, изправен неподвижно срещу нея. — Моят живот си е моя работа и няма защо ти да се месиш в него! Имам си и баща, и трима по-големи братя, които са поне толкова едри и малко по-арогантни от тебе.
— Обичаш ли още Марк? — попита Гарвана нетърпеливо.
— Не! Не го обичам от момента, когато заплака и поиска да го прегърна, за да заспи в ръцете ми, защото не можел да се застави да прави любов с мене!
