внимателно пръсти и пусна блестящите парченца на масата. С отсъстващ поглед изтръска от ръката си и останалите стъкълца. Не трябваше да купува толкова чупливи чаши.
Хич не можеше да се оправя с крехките, чупливи неща. Беше дяволски едър. Дяволски силен. Дяволски груб. Истински красивите неща в живота му неизменно се счупваха. Като Ейнджъл.
И като Жана.
Гарвана облегна главата си на облегалката на пейката, затвори очи и уморено изруга.
Шеста глава
Гарвана внезапно отвори очи. Цареше пълна тишина. Сетивата му подсказваха, че бурята е преминала. Стенещият вятър се бе превърнал в тих, едва доловим шепот. „Черната звезда“ се поклащаше почти неуловимо. През разкъсаните облаци струяха сребърни потоци лунна светлина.
И накъде наблизо някой много тихо плачеше. Преди да се усети и да реагира на спонтанния импулс, Гарвана беше вече скочил от леглото и крачеше към каютата на Жана на носа на кораба. С огромно усилие на волята се застави отново да се върне в своята. Ако сега отидеше при нея, щеше й даде нещо, което трудно би могло да се нарече утеха. Щеше легне до нея, щеше да обсипва с милувки прекрасното й тяло, докато тя го пожелае. След това щеше плъзне своята твърда, пламтяща от възбуда плът в нежното, приканващо скривалище на съкровени женски тайни, достигайки до невъобразимо сладкото и диво съединение. За него бе мечтал откакто я видя за първи път — бореща се с отчаяна смелост и желязна воля с бурята.
Гарвана правеше непосилни опити да си внуши, че може да утеши Жана и без да я люби, обаче разбираше прекрасно, че не е истина, че това е невъзможно. Цялото му тяло гореше в пламъците на страстното желание, то пулсираше с тежките, забързани удари на неговото сърце. Никога досега, с никоя жена, не бе стигал толкова близо до границата на способността да се самоконтролира. Нуждата да й даде утеха и да я люби с бурна страст, да я успокоява и възбужда, да търсят и открият заедно безумието и спокойствието, разкъсваше мъчително плътта му.
Мрачен, Гарвана лежеше много тихо, без да помръдва, и се бореше с тялото и сетивата, които отказваха да се подчинят на волята и разума. Знаеше, че едва ли щеше да успее да заспи повторно. Снощи трябваше да мине дълго време, докато най-сетне сънят го победи. Първо бе решил да изчака час-два, докато Жана приключи със скицирането и излезе от своята каюта на носа, за да може, в относителната безопасност на главната каюта, да я помоли за извинение. Накрая обаче не издържа. Отиде до нейната каюта и почука на тънката шперплатова врата. След дълъг момент на колебание, който му се стори цяла вечност, тя му отговори. Гласът й бе унил, безизразен. Тогава той си даде сметка каква огромна жизненост обикновено имаше в гласа й и тази мисъл го прониза като нож.
Сега, когато отново си спомни за унилия, отчаян глас на Жана, бе обзет от тягостното чувство, че е пропуснал нещо, че е сгрешил, което не допринасяше с нищо за успокоението на плътта. Не му донесе спокойствие и тихото хлипане на пресекулки, което идеше от нейната каюта, подсказващо, че тя се мъчи да спре плача. Най-после — стори му се, че мина ужасно много време — тихото хълцане заглъхна постепенно и се сля с едва доловимия шепот на вятъра. Той въздъхна с облекчение и започна да брои овце — един почти непосилен опит отново да се скрие в съня.
Разнесе се плах звук от отварянето на вратата на каютата на Жана и Гарвана усети как всеки нерв на огромното му тяло се обтегне като струна. Чу, че тя изкачва двете стъпала, водещи към главната каюта, после тя се блъсна в нещо от далечната страна на пътечката, която отделяше неговото легло от печката. Ноздрите му потръпнаха, улавяйки нежния, ефирен аромат да го облива като лунна светлина, докато тя мина тихичко покрай леглото му към вратата, водеща на кърмата.
Ръцете му се свиха в юмруци, за да ги спре да се не протегнат сами към нея. Наострил слух, Гарвана се вслушаше в почти безшумните забързани стъпки. Вратата на каютата се отвори, за да пропусне свежия полъх на студен среднощен въздух. Жана се задържа за малко на прага, окъпана от сребристите потоци ярка лунна светлина, и се промъкна през вратата. Гарвана стисна здраво очи, но това не му помогна. И през затворените клепачи виждаше нейните твърди гърди, сякаш очертани от лунната светлина, под една от старите му тениски. Мислеше си дали е обута с тъмните дантелени бикини или само нощта прикрива нежната й плът.
Стори му се, че мина невъобразимо дълго време, преди Жана отново тихо да отвори и затвори вратата на кърмата и да тръгне по тясната пътечка покрай леглото му към своята каюта. Чуваше тихия шум от стъпките й, които приближаваха към него, вдишваше опияняващия аромат на смес от женска топлина и студена, окъпана от дъжд, нощ. Почти се зарадва, че не протегна ръце, за да я сграбчи, когато видя отблясъка на сълзи по бузите й.
— Жана — прошепна Гарвана и я улови за китката, подчинявайки се на така дълго сдържаното желание. — Кажи ми какво има, какво не е наред? Не, моля те недей! Не се дърпай, няма да ти причиня болка. Само искам да те утеша, да те успокоя.
И това бе самата истина. В този момент искаше да я успокои, да я утеши. Искаше го толкова много, колкото и я желаеше.
Усетила силната ръка на Гарвана около китката си, Жана трепна.
— Моля те! — промълви той с безмерна нежност. — Говори, кажи ми нещо!
— Исках само да подишам малко свеж въздух — отвърна Жана, опитвайки се да превъзмогне задъханото си дишане. Чувстваше се абсолютна глупачка. От години не беше плакала, а откакто срещна Гарвана, лееше сълзи за щяло и нещяло, човек би казал по-редовно и от облаците.
— Ти плачеш.
— Приеми го… — Гласът й секна. Пое дълбоко въздух и довърши фразата на един дъх: — Приеми го като на нещо случайно — например като слънце на тези острови.
Ръката на Гарвана стисна китката й почти болезнено, след това пръстите му започнаха да милват вътрешната й страна. Жана дишаше на пресекулки, имаше усещането, че не й достига въздух, но това нямаше нищо общо със сълзите.
— Съжалявам! — каза Гарвана с толкова плътен глас, че човек можеше дори да го докосне. — Не исках да те нараня с онова, което казах — за виенето и хапването… Мислех си, че ти…
— Няма нищо — прекъсна го притеснено Жана. Думите й бяха бързи, като скорострелен откос, подобно на студен дъжд, носен от бурен вятър. — Аз наистина виех, стенех. Не е нужно… да се извиняваш, че си казал истината.
— По дяволите, нямах това предвид! — изръмжа Гарвана.
— Разбирам те. Наистина те разбирам. — Жана чувстваше как самообладанието отново я напуска и искаше да се скрие някъде, преди да се унижи пак.
— Гарване — каза тя с отпаднал глас. — Стига, моля те! — Безуспешно се опита да издърпа китката си от горещата му, неподвижна ръка. — Съжалявам, че те събудих. Аз… Господи, остави ме! Искам да се махна оттук!
След кратък миг мълчание, силната ръка на Гарвана се прегъна и той привлече Жана на леглото. Самообладанието му бе на милиметри от границата на човешките възможности — костваше му твърде много да не изрита завивките и да я притисне до голата си, зажадняла плът.
— Успокой се, няма нищо — рече Гарвана. Галеше нежно косата и гърба й, без да обръща внимание на борбата й да се освободи. — Давай, малкото ми храбро войниче — прошепна — поплачи си на моето рамо. Прегърни ме и ти, ако ще се почувстваш по-добре. Жана, моля ти се! Никога не бих споменал оня глупав каламбур за виенето, ако знаех, че ще го приемеш толкова на сериозно. Ти беше толкова смела, жизнерадостна и духовита. Мислех си, че ще ме замериш с някоя стрида, като не пропуснеш да отбележиш какви опасности крие излизането на разходка с някой морж, и ти взе, че повярва на това, което трябваше да бъде една тъпа шега. Ще ми простиш ли?
Жана издаде странен звук, сякаш се давеше, който можеше да бъде от плач или от смях, а може би болезнена комбинация и на двете.
Гарвана я привлече в прегръдката, като я полюляваше нежно, притисната до огромния му гръден кош. Когато накрая ръцете й се раздвижиха и обвиха силния му врат, изведнъж го завладя някакво странно, особено спокойствие. И същевременно изпита неподвластно желание да я обладае, чиято страховита сила
