го изуми, защото съзнаваше, че още миг и ще прекрачи предела на своето самообладание. Единственото му утеха бе — ако изобщо можеше да се говори за утеха, — че Жана лежеше на гърдите му и, докато не променеше положението си, нямаше начин да разбере какъв огнен ураган бушува в плътта му.
Тогава защо не й го кажеш или по-добре — покажи й го, посъветва се язвително Гарвана. Тя е твърде великодушна и ранима, за да ме отблъсне. Мисли си, че ме желае, и изпитва такава проклета благодарност, че би направила всичко, което поискам от нея. Всичко… Ще направи всичко. Ще бъде толкова хубаво, тъй топло…
Бягащите мисли проблясваха в дълбините на съзнанието на Гарвана, мятаха се като искряща сьомга, която се опитва да се освободи от мрежата. Възпря го единствено мисълта, че после никога не би си простил, че е обладал тази жена, възползвайки се от слабостта й.
— Какво беше онова за стридите и моржовете? — попита с въздишка Жана, най-сетне вече поуспокоена.
Той се засмя и с безкрайна нежност целуна косата й, толкова леко, че тя дори не го усети.
— Твоите братя никога ли не са ти разказвали какво се случва, когато някоя нежна невинна сочна малка стрида седне на хапване и пийване с някой морж? — попита той.
Неуверена как ще прозвучи гласът й, Жана само поклати глава.
— Явно позанемарили са образованието ти!
Плътният глас на Гарвана вибрираше във въздуха около нея, прониквайки в сърцето й. Тя се потапяше в смеха и топлотата на този глас. Несъзнателно леко се помести и се сгуши по-близо до тази чудотворна топлина, която тялото му излъчваше. Ръцете на Гарвана почти се вцепениха, когато усети докосването на нежната й гръд. През тялото му премина нажежен поток, прониза го огнена светкавица, която разпалваше пожар в мъжката му плът.
— О, миди, хайде да се поразходим — помоли се любезно Моржа благ. — Разходка мила с весели другари по морския пустинен, равен бряг. Побързайте, приятелчета стари, ръка подайте, тръгвайте в крак — рецитираше Гарвана с плътен глас, без да обръща внимание на силните, страстни трепети на възбуденото му тяло.
Сега вече беше убеден, че смехът е причината за тихите звуци и леките помръдвания на тялото на Жана. Пое дълбоко въздух и си повтори наум всички заклинания защо би бил един безчувствен, коравосърдечен, презрян, долен кучи син, ако сега се възползваше от нея.
Жана надигна глава, погледна Гарвана в очите и каза:
— Тук възрастната мида се надигна, погледна ги, но без любовен плам. О, възрастната мида понамигна, поклати умната глава едвам: загатваше им, че не е наивна:
— Къде ли ще ме водите, аз знам.
Гарвана побърза да продължи:
— А, мили миди — каза пък Зидаря, — направихте добра разходка с нас. Не ще ли се завърнете обратно? Но никакъв ответ! Не дойде глас. И туй едва ли чудно бе, защото изядоха ги всичките завчас. Устните й се изкривиха от усилието да спре напушващия я смях, но тя успешно се справи.
— Значи, трябва да се пази и от Зидаря — обясни тя, — а не само от моржа. Ако не ми вярваш, попитай Луис Карол.
— Луис Карол е прекалено зает да лъска с восък таваните и да подковава тикви за кралете, за да го е грижа „защо морето е горещо — вряло и имат ли прасетата криле“ — отвърна Гарвана.
Изведнъж Жана изпита безмерно облекчение — беше готова едновременно да се смее и да заплаче. Не сваляше очи от Гарвана — тя знаеше, че го обича, знаеше, че го желае. Прошепна името му и докосна устните му. Той върна леката целувка и върхът на езика му очерта горната й устна. След това се обърна и с неимоверна нежност положи главата на Жана на рамото си.
Това беше най-нежното отблъсване, което Жана можеше да си представи. Нарани я дълбоко, много по-дълбоко отколкото би я наранило дори най-грубото и безцеремонно отритване. То като че ли прекърши защитните й сили, заби се като сребърен бръснач право в сърцето, прониквайки болезнено до дъното на душата й. Чувстваше се напълно безпомощна и беззащитна. Искаше само да се скрие някъде, сама с болката си.
Гарвана веднага усети промяната в нея. Тя сякаш внезапно се вцепени, отдръпна се от него тъй надалеч, че той почти не можеше да повярва, че още я държи в ръцете си.
— Жана?
Тя мълчеше. Мълчеше няколко безкрайни минути, после се дръпна рязко и се измъкна от ръцете на му. Застанала на тясната пътечка между леглото му и печката, гледаше надолу към изваяното силно тяло, загърнато в тъмния чаршаф, към уловената от катранените му очи лунна светлина, към голямата ръка, която все още я държеше. Даже и сега тя чувстваше парещата топлина, която устните му бяха запечатали върху нейните, можеше да я вкуси с върха на езика си. Желаеше го с такава сила, че имаше усещането, че умира. Да, умираше, защото беше убедена, че той не я желае.
— Жана, какво ти става? — попита той с дрезгав глас.
— Нищо ново — изрече накрая тя. Чувстваше, че горещината и мъката от унижението бавно се стопяват. Оставаше само болката и твърдата решимост да не усложнява повече нещата за мъжа, който беше толкова мил и търпелив с нея. — Извинявай за целувката, Гарване — прошепна едва чуто тя. — Искрено съжалявам. Мислех си, че имам какво да дам на един мъж в леглото. Уча се бавно. Много бавно. Съжалявам.
— По дяволите, Жана! Проблемът не е в теб! — извика гневно Гарвана.
Чувстваше, че губи контрол. Искаше единствено да я предпази, а не да я наранява. Обаче всичко, което кажеше или направеше, само влошаваше нещата. Трябваше по някакъв начин да я накара да разбере, че тя наистина много го вълнува, безкрайно я харесва, но желанието, което тя си въобразяваше, че изпитва към него, се дължи на съвсем други причини.
— Жана, ти не си виновна! Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства…
— Стига! — пресече го тя с доста рязък тон, но след това продължи много меко: — Недей, Гарване. Не е нужно да ме залъгваш. Аз съм вече голяма жена. Мога да понеса истината. А истината е, че на мен ми липсва нещо — онова малко нещо, което възбужда въображението на мъжа. Съжалявам, безкрайно съжалявам! Сигурно съм те накарала да се чувстваш неудобно. Обещавам, че повече няма да се повтори. — Жана се усмихна през сълзи и подаде дясната си ръка. — Ще бъдем ли приятели?
— Приятели?! — изскърца със зъби Гарвана. Погледна към нея с черните си като нощта очи. Усмивката й беше спокойна, блестяща и празна като луната, надничаща през рамото й. — Приятели! — повтори и с гневно изражение се пресегна към нея.
Изведнъж, без всякакво предупреждение, както си стоеше на пътечката с твърде изисканата, светска усмивка, залепена на лицето си, Жана се озова по гръб на леглото му, а силните му голи крака — върху нейните, притискайки я към матрака.
— О, да! — каза той с дрезгав глас. — Ние сме приятели, Жана. — Сграбчи двете й ръце и ги задърпа надолу по тялото си. — А приятелите са честни и искрени един към друг, нали така? Надявам се, че споделяш това мнение.
— Гарване? Защо…
Въпросът остана недовършен. Последва ахване, когато тя почувства безпогрешно между ръцете си твърдата мъжественост на Гарвана.
— Ето защо! — натърти дрезгаво той.
Гарвана беше толкова възбуден, че пръстите й можеха да усетят силните удари на пулса му. Беше възбуден и напрегнат до такава степен, сякаш след секунда щеше да се пръсне.
— По дяволите, чувствам се така през цялото време, откакто те видях да се бориш с бурята — започна той без заобикалки. — Дали се усмихваш или се обръщаш, или прокарваш несъзнателно език по устните си, аз така се възбуждам, че не мога с часове да се отърва от картината, която рисува разгоненото ми въображение — как прониквам и изгарям в теб. Ако още веднъж изречеш тази глупост, че не ти липсва сексапил, за да възбудиш един мъж, ще…
Думите му се превърнаха в гърлено ръмжене, когато пръстите на Жана започнаха бавно да се движат, докосвайки с наслада всеки сантиметър от възбудената мъжка плът. Хълбоците му поеха плавния ритъм, на милващите й ръце. Видя, че тя разглежда тялото му и се усмихва на видимото, неопровержимо
