доверчиво на гърдите му. Тази мисъл изкриви устните му в усмивка, която не беше нито приятелска, нито жестока.
— Усмивко — каза Карлсън с толкова плътен глас, че прозвуча като вода, разбиваща се в скали — е сьомга, която тежи повече от петнайсет килограма. Когато измъкнеш някоя такава, винаги се усмихваш.
Ъгълчето на устата на Хоук се изви нагоре почти неволно.
— Разбирам.
— Ще разбереш, когато хванеш такава риба. Всъщност ти усмихваш ли се някога?
— В момента се усмихвам.
Карлсън се разсмя.
— Ела за риба с мен, Хоук — предложи той. — В края на излета или ще бъдем приятели… или един от нас ще бъде мъртъв.
За миг Хоук остана загледан безмълвно в масивното тяло на индианеца, който стоеше толкова уверено на кея. След това протегна ръка, тъй като въпреки волята си беше започнал да харесва Карлсън.
— Напълно съм съгласен с теб, Карлсън — каза Хоук.
Карлсън пое предложената му ръка. Малко преди да я пусне, той подхвърли сякаш между другото:
— И още нещо, Хоук. Ако докоснеш Енджи, ще те нарежа на тънки ивици и ще те използвам за стръв.
— Карлсън! — извика Ейнджъл, ядосана и възмутена.
Хоук обаче остана спокоен.
— Ами ако тя иска да я докосна?
Карлсън отмести поглед от зачервеното лице на Ейнджъл и погледна безизразната физиономия на Хоук.
— В такъв случай бих казал, че си най-големият късметлия, който някога се е раждал — Карлсън се обърна и целуна Ейнджъл по челото. — Дон ти маха да разкараш лодката си оттам. Ще се видим след няколко дни, Енджи. Дотогава — добави той с усмивка — може би ще си престанала да ми се сърдиш.
Ейнджъл поклати безпомощно глава, надигна се на пръсти и целуна брадясалата буза на приятеля си.
— Никога не съм можела да ти се сърдя — каза тя. След това добави: — Въпреки че бог ми е свидетел, че би трябвало да е обратното. Може би трябва да помислиш да се извиниш на Хоук.
Карлсън обърна гръб на Ейнджъл и погледна Хоук. Очите му блестяха насмешливо.
— Може би, но няма да го направя. Ти разбираш, нали, Хоук?
— Напълно.
Лявото ъгълче на устата на Хоук се изви саркастично, сякаш за да покаже, че разбираше прекрасно.
Ейнджъл тръгна по кея. Тя все още се чувстваше неудобно от приятелското предупреждение на Карлсън и от време на време хвърляше крадешком по един поглед към Хоук. Изражението му показваше, че по-скоро се забавляваше, отколкото беше ядосан.
От друга страна, не беше показал никакъв признак, че иска да я докосне. Не истински.
Не по начина, по който искаше да бъде докосвана.
Глава 12
Ейнджъл изведе яхтата от залива Браун, прекара я през канала и я насочи към залива Дийпуотър. През цялото време не преставаше да наблюдава внимателно океана. Беше събота и във водата гъмжеше от малки плавателни съдове.
— Дръж се — каза тя на Хоук, когато забеляза един равен участък пред яхтата.
Измамно гладката повърхност на това място криеше рязка промяна в течението. Имаше такива места, които представляваха надигащи се водни маси, идващи от места, на които водата биваше притискана между невидими скални бариери, скрити под повърхността, докато не бъдеше насочена нагоре в мощна струя. Други места се превръщаха във водовъртежи в кулминацията на прилива и отлива. По-малките лодки можеха да бъдат преобърнати и всмукани надолу в студените води на океана, ако човекът на руля нямаше достатъчно опит или проявеше невнимание.
Внезапно рулят подскочи в ръцете на Ейнджъл. Тя очакваше това и не го изпусна. След това кърмата на яхтата занесе като задница на кола на заледен участък от пътя.
Ейнджъл обърна носа в противоположната посока, за да овладее движението на лодката. След няколко секунди яхтата се озова в спокойни води.
Ейнджъл усети погледа на Хоук върху себе си, обърна се и му се усмихна.
— Забавно беше, нали?
Той й отвърна, като повдигна черните си вежди.
— На мен ми се стори, че това беше гадно местенце — каза Хоук.
— А, дреболия. В определено време от годината обаче може да се окаже доста неприятно преживяване.
— Бури?
Ейнджъл сви рамене.
— Бурите са неприятни по всяко време на годината — каза тя. — Приливите и отливите също, ако не знаеш какво да очакваш. Вътрешният пролив не е за аматьори. Питай него.
Тя посочи към един влекач, който теглеше някаква баржа. Влекачът се опитваше да се придвижи на север по стесняващия се канал. Дебелото стоманено въже, което свързваше влекача с баржата, беше опънато като струна.
Въпреки очевидното натоварване на мощните двигатели, влекачът едва ли успяваше да постигне скорост от повече от един възел.
— Изпуснал е прилива — каза кратко Ейнджъл.
— Какво ще стане с него?
— Ще прекара следващите няколко часа в това състояние, с включени на пълна мощност двигатели, без да стигне до никъде. След това надпреварата ще свърши и ще се изстреля напред като коркова тапа. Дотогава обаче ще му се наложи да полага адски усилия, за да държи въжето опънато.
— От опит ли знаеш всичко това? — попита я Хоук.
Още докато задаваше въпроса, той осъзна, че нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Ейнджъл бе управлявала влекач. Във водата беше като у дома си.
Очевидно обаче това беше тема, която тя нямаше намерение да обсъжда, защото не го удостои с отговор.
— Работила ли си на влекач? — попита я Хоук.
Настъпи дълго мълчание. Ейнджъл се опитваше да се пребори със спомените, които бяха предизвикали въпросите на Хоук. През лятото, през което двамата с Грант се бяха влюбили, той бе работил като лоцман на влекачи в пролива. Дори и днес ревът на двигателите, работещи на пълна мощност, достигаше до слуха й през годините и я оставяше разголена и разкъсвана от спомените.
— Пътувала съм с влекачи — каза тя с твърде спокоен глас и твърде мрачен поглед.
— С мъж.
Това не беше въпрос и Ейнджъл не отвърна нищо.
— Не съм ли прав, Ейнджъл? С мъж?
Настоятелността на Хоук я изненада. Тя се обърна и видя, че той стоеше много близо до нея.
— Да — каза тя.
— С шамана на сьомгата ли?
— Не.
Кокалчетата на пръстите й побеляха, когато тя стисна руля с всичка сила. Ейнджъл не забеляза това; единственото нещо, което виждаше, беше мрачният поглед на Хоук.
— Кой е бил тогава? — попита лениво Хоук, но погледът му приличаше на поглед на хищна птица. — Може би ще ми уредиш една разходка с влекач.
— Братът на Дери.
