Ейнджъл усети вкуса на Хоук, примесен с аромата на малини. Тя се вкопчи в него и започна да го целува диво. Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, и двамата дишаха тежко.
— Още колко малини й трябват на госпожа Кери? — попита Хоук с пламтящ поглед.
— Много кофи.
Хоук изруга тихо.
— В такъв случай по-добре да се захващаме за работа — каза той и отстъпи неохотно от Ейнджъл.
Започнаха отново да берат плодовете, като се наблюдаваха с тайни погледи. Напълниха кофите си, изпразниха ги в един голям контейнер и отново се заеха да ги пълнят.
— Ядеш повече, отколкото слагаш в кофата — каза след известно време Ейнджъл.
Хоук се обърна към нея. Устата му беше изцапана със сока на плода, който беше хапнал скришом като хлапе.
— Но ако на мен ми стане лошо — каза той, — поне ще мога да се сгуша в нещо по-добро от буркан с вряла вода.
Двамата се усмихнаха и продължиха работата си. Тогава Ейнджъл намери една изключителна малина. Едра, с прекрасен цвят, изпълнена със сладост, малината блестеше като перла в дланта й. Тя остави кофата си и изтича при Хоук.
— Това е най-съвършената малина, която някога съм виждала — каза Ейнджъл, като държеше плода между палеца и показалеца си. — Отвори уста.
Хоук не гледаше плода, а червения сок по устните на Ейнджъл.
— Ти я намери — каза той. — Твоя е.
— Името ти е написано върху нея.
Ъгълчетата на устата му се извиха нежно. Той погледна прекрасния плод.
— Аз не виждам такова нещо — каза Хоук.
— Сигурно гледаш под неподходящ ъгъл — каза Ейнджъл и остави малината да се плъзне в дланта й. — Ето, виждаш ли го? Това е твоето име.
Хоук гледаше, но виждаше само любовта, израз, на която беше подаръкът на Ейнджъл. Той наведе бавно глава, взе с устни малината от ръката й и целуна мястото, на което се беше намирал плодът.
Болката, която Хоук усети, нямаше нищо общо с възбуда; тя се дължеше на един ангел, който го наблюдаваше с обич.
Хоук искаше да попита Ейнджъл откъде идват добротата и силата й, да се докосне до всяка тайна в миналото и бъдещето й, да разбере дали можеше някога да обича, както обичаше тя. Но докато отваряше уста осъзна, че не можеше да иска това от нея.
Затова й зададе единствения въпрос, който можеше да си позволи да й зададе, но Ейнджъл разбра подтекста.
— Това диви малини ли са? — попита Хоук, като гледаше храстите около себе си.
— Не. Те са като домашна котка, която се е превърнала в хищник. Отгледана и създадена от хората и за хората, а след това изоставена да живее сама. Повечето неща, към които се отнасят по този начин, започват да вехнат и умират. Някои оцеляват… и в подходящия сезон дават сладки диви плодове, които са най-прекрасното нещо на света. Като теб.
Хоук остави кофата с малини да се изплъзне от ръката му. С едно бързо, плавно движение вдигна Ейнджъл на ръце и впи устни в нейните в целувка, която остави и двамата разтреперани.
Отнесе Ейнджъл до одеялото и я съблече сякаш го правеше за първи път. Ръцете му бяха невероятно нежни, а устните му я поглъщаха със сладък огън. Когато тя вече не издържаше, той се сля с нея, изпълни тялото й, давайки й любов по единствения начин, по който можеше да го направи.
Същото се повтори и по-късно през нощта — красота, която унищожаваше и създаваше Ейнджъл, смърт и прераждане в ръцете на мъжа, когото обичаше. Тя докосваше Хоук по същия начин, с плам и възбуда, радваше се на тялото му, докато той не я дръпна около себе си и не бе обгорен до дъното на душата си от ангелския й огън.
Дълго след като Ейнджъл беше заспала в прегръдките му, Хоук остана да лежи буден и да наблюдава лунната светлина и тъмнината през прозорците. След това бавно се отдръпна от Ейнджъл, затаил дъх от страх, че тя може да се събуди.
Ако се събудеше, Хоук нямаше да има сили да я напусне. Щеше да остава и пак да остава, да пие от кладенеца на любовта й, без да й дава нищо в замяна.
„Ако остана, ще я унищожа.“
Дълго време остана до леглото, загледан в своя спящ ангел. Наведе се с желанието да я докосне, но не го направи. Ръката му се поколеба над възглавницата до главата й.
Хоук се обърна и излезе безшумно от къщата.
Слънцето събуди Ейнджъл. Тя измърмори нещо в просъница и протегна ръка към Хоук. Мястото до нея беше празно. Младата жена седна бързо в леглото и се огледа. След това застина.
На възглавницата на Хоук беше оставена малка близалка, увита в блестяща зелена лентичка.
Ейнджъл зари лице в ръцете си и се разплака. Хоук си бе тръгнал.
Глава 26
Дери погледна лицето на Ейнджъл, на което беше изписана решителна усмивка.
— Не се налага да тръгвам веднага за Харвард — каза той. — Мога да изчакам, докато Хоук си свърши работата и се върне.
— Не ставай глупав.
Гласът на Ейнджъл беше спокоен, но погледът й бе твърде мрачен, а лицето й — твърде бледо.
— Сигурна ли си? — попита Дери.
— Да.
Ейнджъл не каза нищо повече. Нямаше нужда да оборва предположението на Дери, че Хоук беше заминал за малко, колкото да уреди делата си. Дери и без това си имаше достатъчно грижи, свързани с преместването му на хиляди мили от дома му и с раздвижването на крака. Не беше необходимо да добавя Ейнджъл към списъка с проблемите си.
Не беше необходимо Дери да остава с нея. Наистина не беше. Тя имаше нужда да бъде сама, но не мислеше, че Дери щеше да разбере това.
— Ще ти трябва ли помощ при събирането на багажа? — попита тя.
— Не. С Мат и Дейв свършихме всичко, докато ти беше за малини вчера. Хоук ми каза да не се притеснявам за мебелите и останалите неща. Каза да оставя всичко както си е.
Ейнджъл усети в себе си чувства, които се бореха със спокойствието, което най-накрая бе наложила над мъката си.
Вчера двамата с Хоук бяха се хранили взаимно с малини, бяха се смели, бяха се целували дълбоко и бяха вкусвали един по-див, по-сладък плод.
— Тук е само куфарът, който ще взема в самолета — добави Дери, — а него вече съм го напълнил.
Отвън се чу звукът на клаксон. Един от приятелите на Дери, който също щеше да ходи на континента, беше дошъл да го закара до ферибота. Клаксонът прозвуча отново.
Ейнджъл погледна часовника в ателието си. После се наведе и вдигна малкия куфар, който Дери беше оставил до вратата.
— По-добре тръгвай — каза тя.
— Енджи…
Тя се обърна, отиде до него и го прегърна. Известно време двамата останаха прегърнати.
— Обичам те, Дери — каза Ейнджъл с насълзени очи. — Винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда от мен.
— Не ми е приятно да те оставя тук сама — измърмори загрижено Дери. — Знам колко ти липсва Хоук.
Ейнджъл го погледна в очите и видя обичта в тях.
— Разкарай се оттук, преди да се разплача върху ризата, която ти изгладих преди малко — каза тихо тя и го погледна с трепереща усмивка.
