Дери се усмихна в отговор. Той подаде на Ейнджъл лист хартия.
— Довечера след единайсет ще бъда на този телефон. Обади ми се. Ще ме мъчи дяволска носталгия.
Дери я целуна бързо, сграбчи куфара си и тръгна по коридора, като накуцваше леко.
Ейнджъл го гледаше през прозореца, докато сълзите не замъглиха погледа й. След това отиде на плажа и започна да го обикаля, докато не се стъмни и вече не можеше да вижда нищо.
Не бе осъзнавала колко силно обича Хоук, докато не бе изпитала болката от загубата. Всеки миг беше като агония, все едно че дишаше парченца стъкло.
Ейнджъл се прибра и започна да обикаля празната къща, докато не стана време да се обади на Дери. След това се прибра в ателието си, включи всички лампи и започна да нахвърля някаква скица. Тъмнината започва да отстъпва пред зората, а тя продължаваше да рисува и да изхвърля скица след скица, като търсеше онази картина, която щеше да изрази едновременно и болката, и любовта й и по този начин да създаде нова красота от болезнените остатъци на миналото.
На разсъмване Ейнджъл бе намерила подходящата картина.
Продължи да работи цял ден, изцяло потопена в творбата си. Първо увеличи пропорциите на скицата дотолкова, че да запълни панел с размери два метра височина и метър и двайсет ширина, колкото беше прозорецът в спалнята й.
Ейнджъл очерта работната рисунка върху дебел картон, след което я закрепи на стената и номерира всеки сегмент според цвета, който беше избрала за него.
Изборът на стъкло й отне часове. Всяко парче трябваше да се слива с блестящото стъкло в бронзово и кафяво, което беше избрала за основната фигура. Тя опита няколко оттенъка на златисто стъкло, докато намери подходящото.
Ейнджъл бързо маркира частта, която трябваше да бъде изрязана. Въпреки че никога не режеше прибързано стъклото, този път го направи. След това закрепи шаблона към осветената маса и изряза златния облак, който се бе появил първи в скицника й.
След това Ейнджъл наруши второ правило и продължи да работи по останалите елементи на изображението. Тя взе една тънка четка и запълни видението, което бе имала за стъклото. Сянка на усмивка, няколко елегантни движения с четката, за да изобрази косата, потрепваща на вятъра, и беше готова.
Ейнджъл включи пещта и се върна да подбира стъклото. Продължи да работи с часове, преди да осъзнае, че всъщност имаше само един избор. След катастрофата бе отказвала да използва прозрачно стъкло, защото видът на острите му парчета й напомняше за катастрофата и за смъртта на най-близките й.
За сегашната й творба обаче нямаше друг възможен фон: ками от прозрачно стъкло, излъчвани от фокусната точка в картината — протегнатите нокти на ястреб, спускащ се от празното небе.
Часовете преминаха в дни, но Ейнджъл не спираше да работи. Хранеше се, когато стомахът й започнеше да се бунтува, и спеше само когато очите й отказваха да фокусират върху творбата й.
Тя се ужасяваше, когато дойдеха тези моменти и нощта се затваряше около нея, а сърцето й беше празно като стаите в къщата. Започна да носи постоянно сребърните си бижута, наслаждаваше се на тихите викове, които звънчетата издаваха вместо нея и с които запълваха тишината.
За изработката на самия ястреб й бяха необходими няколко дни, защото всеки бронзов детайл се получаваше посредством киселина, която разяждаше в различна степен полираното кафяво и златисто стъкло. Това беше продължителен процес, но Ейнджъл нямаше нищо против. Когато работеше, работата я поглъщаше изцяло и тя не можеше да мисли или да чувства нищо, освен мига, в който живееше.
Най-накрая довърши ястреба. Повече от седемдесет парчета стъкло лежаха на работната й маса. Всяко кафяво крило беше подчертано от деликатна бронзова плетеница.
Ейнджъл започна да сглабя парчетата. Взе рамката от лакиран махагон, която беше избрала, и я закрепи за една голяма, необичайна маса, приличаща на чертожна дъска на колела, с тази разлика, че беше поставена в рамка от две дебели метални шини, които имаха достатъчно дълбоки жлебове, за да държат едновременно плота на масата и рамката на творбата, по която работеше Ейнджъл.
Плотът беше изработен така, че можеше да се свали чрез плъзгане и рамката да бъде поставена вертикално, което позволяваше на светлината да преминава през поставения в нея панел. Ейнджъл използваше това устройство, когато работеше по творби, твърде големи и твърде тежки, за да ги вдига с лекота.
Продължи да работи усилено, без да обръща внимание кое време на деня или нощта беше, като спираше само за да се нахрани или да подремне на дивана в ателието си.
След това престана да спи изобщо, погълната изцяло от творението, което беше започнало да излиза изпод ръцете й — блестящо полирано стъкло, намек за усмивка, голяма кървавочервена капка по средата на блестящото злато, едва загатнато подобие на тази капка върху ястреба; и всичко това — заобиколено от яркостта на кристалните парчета.
Най-накрая и последното парче бе залепено на мястото му, циментът бе поставен и отстранен и всяко парче стъкло бе излъскано до ослепителен блясък.
Ейнджъл въздъхна толкова дълбоко, че звънчетата на обиците й надигнаха гласове в протест, и се облегна на масата. Знаеше, че творбата й е завършена, но все още не можеше да я приеме. Не беше готова да застане срещу празнотата пред себе си, срещу празнотата вътре в себе си, където не беше останало нищо, освен сивата безчувственост на изтощението.
Тя вкара масата в спалнята си. След това с треперещи ръце махна рамката на прозореца и постави рисуваното стъкло във вертикално положение така, че между него и тъмнината навън нямаше нищо.
Стъклото беше почти безцветно, мрачно като душата на Ейнджъл, защото през него не проникваше светлина.
Тя погледна леглото, в което не беше спала, откакто Хоук си бе тръгнал. Малката близалка лежеше недокосната на възглавницата, а зелената лентичка блестеше на светлината на нощната лампа. Ейнджъл взе близалката, чу шумоленето на опаковката и още по-ясно долови ехото от тъжното минало на Хоук.
Въпреки изтощението, от което тялото й трепереше, Ейнджъл не можеше дори да мисли да си легне, да заспи, да се събуди отново.
И отново и отново да открива, че Хоук го няма.
Тя се върна в ателието и го огледа за първи път от седмици.
Помещението беше разхвърляно. Обикновено Ейнджъл почистваше, когато свършеше работа. Този път не го беше направила. Парченца стъкло покриваха малката работна маса — цветове, които беше опитала и не беше харесала, парчета, които бе счупила и за които беше забравила.
Влезе в ателието и чу тишината и стоновете на малките звънчета.
Докато стоеше до работната маса, осеяна с ярки парчета стъкло, Ейнджъл осъзна, че й се виеше свят. Посегна да се подпре на масата, но беше твърде късно. Тя се наклони, отхвърли Ейнджъл и я изпрати в тъмнина.
Една мощна черна кола спря пред дома на Рамзи. Дълго време шофьорът остана да седи неподвижно в тъмнината, загледан в светлината в северното крило на къщата.
Хоук се беше противопоставял на желанието си да се върне при Ейнджъл и все още се опитваше да се пребори с него. Мразеше се за това, че се връщаше при нея, без да може да й предложи нещо повече, отколкото когато я беше напуснал. Но не можеше да остане далеч от нея.
Животът без Ейнджъл се доближаваше до смъртта.
Той отвори бавно вратата на колата. Камъните на пътеката, която водеше към входа, блестяха леко на светлината на луната. Тръгна безшумно като призрак. Спря се на входа, изчака малко и натисна бравата на вратата.
Беше отключена.
Хоук влезе в къщата.
— Ейнджъл?
Отвърна му само ехото.
— Ейнджъл!
Тишината му се стори като поредната сянка на нощта, като друг вид смърт.
