Ейнджъл си пое дълбоко дъх и остави бъдещето да изчезне заедно с всички сенки. Сега съществуваше само този миг, в който Хоук я чакаше и й се усмихваше с прекрасната си усмивка.
Тя тръгна към него под съпровода на звънчетата. Погледна кошницата и се усмихна радостно на Хоук.
— Пикник — каза тихо Ейнджъл. — Каква прекрасна идея.
— Имам задни мисли — каза Хоук с плътния си глас. — Колкото и да харесвам Дери, искам да прекарам малко време само с теб.
Усмивката щеше да напусне лицето й, но Ейнджъл успя да я задържи. Тя разбираше как се чувстваше Хоук. Двамата бяха сами само когато се намираха на яхтата или късно през нощта, когато цялата къща бе потънала в мрак. Не бяха имали достатъчно време просто да бъдат заедно, да споделят тишината и леките докосвания, които толкова красноречиво говореха за удоволствието, което изпитваха, когато бяха заедно.
Недостатъчно време.
„Колко още ни остава? — запита се мислено Ейнджъл. — Недостатъчно.“
Тя наклони глава към розовия храст. Беше останало само едно цветче, което събираше с трептящите си листенца светлината на следобедното слънце.
Тя затвори очи и се запита дали крехката роза знаеше, че зимата приближаваше с всеки изминал ден.
Хоук се наведе и целуна нежно устните на Ейнджъл. Той долови мъката й, но беше безпомощен да я успокои.
Мисълта за това, колко силно щеше да нарани Ейнджъл, разкъсваше Хоук. Той знаеше, че колкото повече време прекараше с нея, толкова по-силна щеше да бъде болката всеки път, когато тя се изправеше срещу неговата неспособност да я обича така, както тя заслужаваше да бъде обичана.
Всеки ден Хоук си обещаваше, че ще напусне Ейнджъл, ще й върне свободата и ще престане да я наранява.
И всеки ден се събуждаше и виждаше един ангел, сгушен в извивката на ръката му. Тя вдигаше очи към него, усмихваше се и той разбираше, че не може да я напусне.
Все още не.
Трябваше да вкуси чудото на любовта й поне още няколко часа.
— Откъде да започнем? — попита Хоук.
— От средата — измърмори тя и отърка устни в неговите. — Знам една пътека през храстите. Там са най-хубавите малини. И са заобиколени от тръни.
— И от комари?
— И това го има — призна Ейнджъл. — Ако случайно си забравил, няма такова нещо като безплатен обяд.
Хоук се усмихна.
— Не съм забравил. Точно затова донесох препарат против комари. Не исках нищо друго, освен мен, да хапе гладката ти кожа.
Ейнджъл усети вълна на възбуда да преминава по тялото й. Колкото повече я докосваше Хоук, толкова повече й се искаше да бъде докосвана от него. Никога не й омръзваше да се люби с него, да го чувства като част от себе си.
— В джоба ми е — каза Хоук. — Ще го извадиш ли?
Той протегна ръце към нея, за да й покаже, че са заети с кофи и кошница за пикник и не може да се очаква от него да извади шишенцето с препарат против комари от тесния си джоб.
Ейнджъл пребърка първо задните джобове на дънките. Бяха празни. Опита след това предните, като напъха ръце в тесния плат.
— Няма нищо!
— Продължавай да търсиш — каза Хоук и ъгълчетата на устата му се извиха в тайна усмивка под мустаците. — Ще го намериш.
В продължение на няколко секунди Ейнджъл прие думите му на доверие и продължи да търси. След това почувства топлината и твърдостта му да издуват дънките му.
— Шегуваш се с мен — каза тя, като се опита да прозвучи ядосана, и се провали.
— Бях готов да се закълна, че ти се шегуваш с мен — каза насмешливо Хоук. Тогава ръката на Ейнджъл се плъзна по-навътре в джоба му и той млъкна със затаен дъх.
— В джоба на ризата ми, Ейнджъл.
Тя се усмихна с невинност, която противоречеше на веселите пламъчета в очите й. После бавно, много бавно, измъкна ръце от джобовете му.
Шишенцето наистина се намираше в джоба на ризата. Ейнджъл намаза с препарата откритата част от кожата си и направи същото с Хоук. След това върна шишенцето — в предния джоб на дънките му.
— Препаратът действа само против насекоми — отбеляза Хоук.
— Това ме успокоява — каза Ейнджъл и се усмихва подканващо с блеснали очи.
Миг по-късно тя му обърна гръб и се затича към малиновите храсти, придружена от звъна на звънчетата.
Няколко секунди Хоук остана загледан в грациозния й бяг. След това се затича след нея.
Ейнджъл скоро се изгуби сред храстите, но сладкият звън показваше на Хоук, че бе наблизо.
Настигна я на една полянка, където малините все още не бяха узрели. Въздухът ухаеше на плодове. Листата трептяха под напора на ветреца. Клони, обсипани с плодове, се издигаха към кобалтовото небе, а зеленината блестеше под слънчевите лъчи.
— Дери беше прав — каза Хоук. — Ти знаеш всички красиви кътчета на този остров. Или е така, или ти просто носиш красота на всяко място, на което отидеш.
— Ти си виновен — каза тихо Ейнджъл с дрезгав глас. — Не си спомням това място да е изглеждало така някога.
Взе кофите от ръката му и зачака, докато той постилаше одеялото и слагаше кошницата на сянка. Когато се върна при нея, тя му подаде безмълвно една кофа. След това го хвана за ръка и го поведе към натежалите от плодове храсти.
— Брането на малини е нещо средно между събирането на миди и ловенето на омари — каза Ейнджъл. — Ако не внимаваш, храстите ще те наранят, също като омарите.
— Няма безплатен обяд, нали? — подхвърли сухо Хоук.
— Точно така — съгласи се Ейнджъл. — Първото правило при брането на малини е, че ако се беряха лесно, някой вече щеше да ги е обрал.
Хоук се усмихна едва забележимо.
— Има ли други правила?
— Не яж повече от една малина на всяка, която сложиш в кофата. Иначе ще ти стане лошо.
— Това си го научила по трудния начин, нали? — предположи Хоук.
— Че има ли друг начин да научиш нещо?
Ейнджъл показа на Хоук как да избира най-хубавите плодове и двамата започнаха да берат, застанали един до друг.
— Тази зряла ли е? — попита след известно време Хоук и показа на Ейнджъл една малина.
— Има само един начин да разберем.
Ейнджъл отвори уста в очакване. Хоук поднесе усмихнато малината към устните й. Ейнджъл млясна с език.
— Малко е горчива.
Погледна един грозд плодове наблизо, избра най-хубавия плод и се обърна към Хоук.
— Опитай тази — каза тя.
Хоук изсмука сока от пръстите на Ейнджъл, като при това ги облиза. Затвори очи и издаде звук на доволство.
— Има твоя вкус — измърмори. — Невероятно.
Хоук отвори уста в безмълвна молба. Ейнджъл пъхна в устата му още една малина. Той продължи да отваря уста отново и отново, докато тя не се разсмя, надигна се на пръсти и го целуна.
