— Енджи?
Ейнджъл вдигна изненадано глава и видя Дери. Малките сребърни звънчета на обиците й зазвъняха сладко от внезапното движение.
— В ателието съм — каза в отговор тя.
Дери влезе в стаята. Отдавна вече бе преодолял неудобството на патериците. Бе приел съвсем нормално промяната в отношенията между Ейнджъл и Хоук. Тя знаеше, че Хоук бе говорил с Дери, но не знаеше какво си бяха казали двамата.
Ако бе имала някакви страхове, че на Дери може да не му хареса, че тя обича друг мъж, освен Грант, те бяха заличени в мига, в който я бе прегърнал и й бе казал, че никога не е изглеждала толкова красива.
— Къде е Хоук? — попита Дери. — На…
— Телефона — довърши вместо нея Дери и направи гримаса. — С кого говори този път?
Ейнджъл сви рамене и се усмихна тъжно.
— С Токио, предполагам. Вече говори с Лондон, Ню Йорк, Хюстън, Лос Анджелис и с някой, който бил на почивка в Мауи.
През последната седмица Хоук бе прекарвал все повече и повече време на телефона. Въпреки че беше решила да не брои дните, Ейнджъл знаеше, че Хоук беше останал след края на определения от самия него срок. Сложните, взаимно свързани сделки, за които й бе споменал, когато се бе появил ни острова, бяха започнали да дават резултати.
— Доколкото разбрах — каза Ейнджъл, — нещата са достигнали кризисната фаза.
— Двамата с Хоук вероятно ще отлетим с един и същ самолет — каза Дери.
На следващия ден щяха да свалят гипса на Дери и той щеше да замине за Харвард. Мечтата му да стане лекар щеше да се осъществи благодарение на Хоук, който бе купил Ийгъл Хед за повече, отколкото Дери бе смятал, че струва.
Но въпреки че беше доволен от развоя на събитията, Дери забеляза как, когато спомена за отпътуване, Ейнджъл изпита болка, която не успя да прикрие напълно.
— Хей — каза той. — Ще идвам да те виждам в Сиатъл.
Той не каза нищо за посещения от страна на Хоук, защото нито за миг не му бе хрумнало, че Хоук няма да бъде в Сиатъл.
Ейнджъл се усмихна и го целуна по бузата.
— През лятото и по празниците — съгласи бе тя.
Когато обаче Дери вече не можеше да види лицето й, устните й се извиха в тъжна усмивка.
„Да, Дери ще се върне при мен. Хоук няма да се върне.“
— Мисля, че ще взема скицника си и ще отида до Ийгъл Хед — каза тя. — Ако Хоук успее да се отдалечи от телефона преди пет, кажи му как да стигне до мястото на стария Смит. Малините са узрели, а той никога не е брал малини.
— Обаче успя да улови сьомга.
Ейнджъл се усмихна. Да, Хоук беше успял да хване сьомга и бе познал възбуждащата, първична сила на рибата, докато тя бе подскачала над повърхността на океана. Страхопочитанието и радостта, които се бяха изписали тогава на лицето му, бяха нещо, което Ейнджъл щеше да помни дълго след като бе отминала болката от неговото заминаване. Ако тази болка изобщо някога отминеше.
Тя никога не бе срещала човек като Хоук. Можеше само да предполага какъв щеше да бъде животът й, когато той си тръгнеше.
— Все още не знам защо е пуснал сьомгата — каза Дери.
— Беше твърде красива, за да я убие.
— Такива са били и другите риби, които е уловил, но тях ги изядохме и дори се скарахме за последната.
— Те не бяха първата утринна сьомга — каза Ейнджъл.
Дери се поколеба, когато долови чувствата, променили изражението на Ейнджъл.
— Аз те извадих от онази горяща кола — каза тихо той, — но Хоук е този, който ти върна живота. Толкова се радвам, Енджи. Понякога се страхувах, че съм те обрекъл на живот в нещастие.
Ейнджъл прегърна силно Дери, сграбчи скицника си и изтича навън.
Докато се катереше по склона към върха на Ийгъл Хед, тя не спираше да мисли за думите на Дери. Малките звънчета около китката и глезена й звъняха на всяка крачка. Все още мислеше за думите на Дери, когато седна на върха, забравила за скицника в скута си.
Пред нея се откриваше проливът, неспокойният океан и разпръснатите във водата острови, покрити с вечнозелени растения и дървета. На изток се издигаха връх след връх, които се губеха в далечината, обвити в синьо, което бе толкова тъмно, че изглеждаше почти черно.
Гледката беше едновременно сурова и спокойна и влияеше върху сетивата й както нищо друго… преди Хоук. Той беше като самата земя — парадокс от камък и топлина, полунощ и пладне, загадъчната отдалеченост на хоризонта и интимната милувка на въздуха, солта на морето и сладостта на малините.
— Ти обичаш тази земя, нали?
Тихият въпрос на Хоук не изненада Ейнджъл. Въпреки че се беше концентрирала върху гледката пред себе си, тя бе доловила присъствието му.
— Повече от всичко, освен теб — отвърна просто тя.
След това осъзна, че бе направила онова, което с толкова много усилия се беше опитвала да избегне. Беше заговорила за любовта си към Хоук. Не искаше да го нарани със същите думи, които бяха предназначени да му доставят удоволствие.
— Колко е часът? — попита Ейнджъл.
Не й се искаше да настъпи мълчание, което Хоук може да изтълкува като настояване да й говори за любов. Не очакваше това от него.
Никога не го беше очаквала, след като бе разбрала какъв е бил животът му.
— Почти пет.
— Имаш ли време да отидем за малини?
— Направих си време.
Ейнджъл погледна тъмните му очи и видя бъдещето да се спуска безмълвно върху нея.
„Той ще си тръгне. Скоро.“
Това личеше от погледа на Хоук, от гласа му, от факта, че се беше освободил, за да бъде с нея.
— Ейнджъл… — каза Хоук с напрегнат глас, когато забеляза сенките да помрачават погледа й и разбра на какво се дължаха.
Над тях се чу крясъкът на орел. Звукът се разля надалеч, след което отново настъпи тишина.
— По-добре да побързаме — каза Ейнджъл. — Нямаме много време.
Тя се изправи грациозно. При движението сребърните звънчета запяха.
Звуците се забиха в Хоук като хиляди остри ножове. Ръцете му обгърнаха Ейнджъл и я вдигнаха на крака. Той я прегърна с всичка сила и я целуна, сякаш светът пропадаше под краката им.
Времето спря, докато Хоук най-накрая не я пусна. Той я остави да го поведе надолу по скалистата пътека. И двамата мълчаха, доволни от това, че бяха заедно и се наслаждаваха на обикновено докосване, нежна усмивка и бърз поглед, сякаш всеки се страхуваше, че другият щеше да изчезне в следващия миг.
Мълчанието продължи и когато тръгнаха покрай редицата малинови храсти. Тя се намираше в края на един стар, изоставен коларски път. Преди много време тук бе имало ферма, ниви и подредена градина. Сега нивите бяха почти погълнати от завърналата се гора. Бяха останали само каменни огради, високи до кръста, по които се увиваха малинови храсти.
Една стара, великолепна пълзяща роза се издигаше над срутения каменен комин, който бе единственото останало нещо от къщата. От този храст бе кървавочервената роза, която цъфтеше в съзнанието на Ейнджъл. За първи път бе видяла стария имот на Смит и розата още като дете. Оттогава не можеше да я заличи от ума си.
Ейнджъл чу как багажникът на колата се затваря. Хоук беше застанал до розовия храст и я чакаше. В едната си ръка държеше кошница за пикник, в другата носеше две кофи, а на рамото си беше метнал одеяло.
