— Съжалявам — каза на глас. — Не си спал половината нощ.
Без да казва нищо, той изсипа боба в една чиния. Знаеше, че не е постъпил добре. Трябваше да сложи боба, дори и да не може да си отвори очите. Но просто беше забравил.
— Друг път няма да забравям — промърмори той.
— Всичко е наред.
— По дяволите, не е!
— Недей да псуваш.
— И защо не? Какво значение има? Няма да отида в никое прекрасно училище на изток!
— Ще отидеш. Веднага щом намеря съкровището.
— Никога няма да го намериш. И освен това, не искам да ходя на училище.
— Ще намеря среброто — настоя тя. — И ти ще ходиш на училище.
Конър усети познатата нотка в гласа на сестра си и промени темата. Всеки път, когато станеше въпрос за образованието му, започваха да спорят. И колкото по-голям ставаше, толкова по-ожесточени ставаха споровете.
Не искаше да наранява сестра си, но нямаше никакво намерение да се връща на изток и да я оставя сама да се грижи за себе си. Тя никога не би признала, че има нужда от него, но наистина имаше.
Той излезе, за да измие тенджерата в потока.
Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на вретеното. Сара работеше бързо, като се опитваше да не мисли за бъдещето.
Това беше невъзможно.
Конър расте прекалено бързо.
Въпреки че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, тя се страхуваше, че няма да успее да намери съкровището навреме, за да избави брат си от безсмисления живот, който по-голямата част от западняците водеха.
А сега трябваше да се тревожи и за тези Калпепърови и за бандата на Муди.
Тя прехапа долната си устна, но продължи да преде.
Трябваше да прекарва времето си в непрекъснато озъртане, така че ще намери съкровището само ако се спъне в него.
Следващия път реши да търси на север и на запад от ранчото. Бандитите не ходят много-много в тази посока. Нямат причина да ходят. В повечето от каньоните там няма вода, няма трева, няма дивеч.
Нито пък сребро. Поне засега.
Но ще има.
Трябва да има.
Въпреки нерадостните й мисли, вретеното не спираше да се върти. Ръцете на Конър вече стърчаха от последното палто, което му изтъка Лола. А нямаха пари за ново.
Предене и тъкане, предене и тъкане. Господи, защо животът не е толкова прост?
Но не беше. От друга страна, от преденето и тъкането поне имаше някаква полза. А единственият резултат от търсенето на съкровище беше, че износваше мокасините си по-бързо, отколкото Ют успяваше да й направи нови.
Конър се върна и в стаята и заедно с него влезе и вълна студен въздух. Въпреки че още не беше валял сняг, през нощта ставаше много студено.
Без да казва нищо, брат й накисна малко боб. После се сви в постелята си до огъня и бързо-бързо заспа.
С лека въздишка Сара се протегна и прокара пръсти през току-що измитата си коса. Разнесе се аромат на диви рози. Беше се възползвала от отсъствието на брат си, за да се изкъпе. Правеше го толкова често, че Ют обичаше да казва, че ще си изтърка кожата.
Дългата до кръста й коса беше студена и все още влажна.
Не бе изсъхнала достатъчно, за да я сплете. А трябваше и да стои будна, докато стане време за смяна на превръзките.
Хвана отново вретеното и се замисли. Тревожеше се за бъдещето на Конър.
Когато треската на Кейс се поуспокои, първият звук, който чу, беше някакъв тих шепот. Повечето мъже, попаднали в такава ситуация, щяха да отворят очи, за да видят къде се намират, или щяха да помръднат, или да издадат някакъв звук.
Той не показа с нищо, че се е събудил.
Сетивата му подсказваха, че не е сам. Тъй като единственият човек, на когото имаше доверие, се намираше в Рубинените планини в Невада, фактът, че има някой наблизо, означаваше опасност.
Лявата му ръка, скрита под одеялата, се раздвижи. Търсеше оръжието, с което не се разделяше дори когато спеше.
Револверът беше там.
А той беше гол.
Много внимателно пръстите му се сключиха около пистолета. Подготвяше се за борба.
Въпреки желязното му самообладание, внезапната остра болка в десния му крак почти го накара да извика. Силната болка обаче пробуди спомените му. Някои от тях бяха страшни, други бяха като приятен сън.
Стрелбата в „Испанската църква“ беше един от страшните спомени.
Дали Аб Калпепър го е проследил?
Почти веднага отхвърли тази мисъл.
Ако Аб го е открил, въобще нямаше да се събуди и съвсем сигурно в ръката му нямаше да има оръжие.
Беше ранен, продължаваше да си спомня той. Завърза се за седлото на Крикет, препусна и…
Всичко се губеше във вихрушка от болка и тъмнина.
Напрегнато се ослуша, но не чу никакъв звук, който да му подскаже, че Крикет пасе някъде наблизо. Чуваше само някакъв тих, успокояващ звук, като тихо дишане.
Но не беше дишане. Не съвсем.
Вретено, изведнъж се досети. Някой седи близо до него и преде вълна.
Изплуваха и други спомени — аромат на рози, топлина, докосване на нежни ръце, чаша вода до устните му, която да угаси огъня на треската, жена с дълга коса, осветявана от фенера.
Сара?
Фрагменти от миналото проблеснаха в главата му.
Сиви очи и коса с цвят на канела.
Вкусът й е по-сладък дори от аромата й.
Не биваше да я целува.
Най-глупавата постъпка в живота му.
Наистина глупава.
Внимателно отвори очи така, че да не издаде, че е буден.
Сара седеше съвсем близо до него. Ръцете й се движеха бързо, докато предеше. Косата й падаше по раменете в копринени вълни с цвят на канела, които сякаш плачеха да бъдат погалени от мъжка ръка. Очите й отразяваха светлината на фенера.
Тя го гледаше.
— Как се чувстваш? — попита го тихо.
— Глупаво.
Не го попита защо. Страхуваше се, че знае. Целувката.
Дори само споменът за тази сладка, нежна ласка беше достатъчен, за да накара пръстите й да затреперят.
— Няма смисъл да се укоряваш — каза тя спокойно. — Не си първият мъж, по когото са стреляли.
„Нито пък първият, който е целунал жена“ — помисли си Кейс.
Е, поне е вдовица. Няма да вземе обикновеното плътско желание на един мъж за обещание за вечна любов.
— Много ли е зле? — попита той.
