— Раните си ли имаш предвид?
Той кимна.
— Единият куршум е минал между вътрешната част на дясната ти ръка и гърдите ти. — Тя се наведе и докосна нежно дясното му рамо. — Имаш и две рани в дясното бедро.
— Инфекция? — попита той с безизразен глас.
Тя остави настрана вретеното си.
— Можеш да видиш сам. Време е да сменя превръзките ти.
Той я наблюдаваше, докато тя донесе чисти превръзки, топла вода и буркан с нещо, което не можа да познае.
— Искаш ли да ти дам нещо, което да облекчи болката? — попита Сара. — Ют има малко домашно уиски, което…
— Не — отговори Кейс — Искам умът ми да е бистър.
Това не я изненада. Въпреки че беше блед и очевидно го болеше, в очите му гореше същият пламък, като в очите на ранените животни.
Той беше човек, свикнал да живее с опасността.
Ют беше точно като него, когато за първи път дойде в ранчото.
И много често продължаваше да се показва в такава светлина.
— Как се озовах тук? — попита Кейс.
— Ют те намери.
Тя го отви до кръста. Когато се наведе и започна да развива превръзката на ръката му, косата й се спусна като мек водопад по гърдите му.
Беше хладна, но го пареше като огън. Сърцето му запрепуска и той задиша тежко.
— Съжалявам — каза Сара и бързо махна ръцете си. — Сигурен ли си, че не искаш нищо за болката?
— Да — каза той през зъби.
Миглите й трепнаха, но тя не отговори нищо. Просто продължи да размотава превръзката на ръката му. Пръстите й леко докосваха кожата около браздата, оставена от куршума.
Той отново задиша тежко.
Тя се намръщи.
— Така не е ли по-леко?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да — каза той и отново стисна зъби.
Тя го погледна тревожно. После продължи да се занимава с раната.
Този път Кейс не реагира, като се изключи горещата вълна, която заливаше тялото му, предизвикана само от едно леко докосване.
„Не трябваше да я целувам. Глупак. Не съм желал така жена, откакто…“
Замисли се.
Никога не беше желал жена така, както желаеше Сара Кенеди.
Тя продължи да го докосва още няколко секунди, после се отдръпна.
— Кожата около раната е хладна — каза тя. — Не е инфектирана, но ще ти остане белег.
— Няма да е първият.
— Нито пък последният — отговори тя, мислейки си за раните на бедрото му. — Тъй като си буден, засега няма да превързвам ръката ти. Ще заздравее по-бързо, ако е открита.
Кейс наблюдаваше лицето й, докато тя връщаше завивките обратно на предишното им място. После се втрещи, когато тя вдигна одеялото от краката му чак до пъпа.
— Боже Господи!
С едната си ръка той върна завивките в предишното им положение.
Сара беше твърде изненадана, за да му попречи.
— Сестричке? — обади се Конър сънливо.
— Продължавай да спиш. Просто Кейс се мята неспокойно.
— Имаш ли нужда от помощта ми, докато му сменяш превръзките?
Тя вдигна веждите си към Кейс.
— Имам ли? — оформиха устните й беззвучния въпрос. Очите му се разшириха. Току-що бе установил, че няма и сантиметър от тялото му, който Сара Кенеди да не е видяла.
Беше го виждала съвсем гол.
Червенината на бузите му можеше да се види дори под неколкоседмичната му брада. Махна ръцете си от завивките.
— Ще се справя, Конър — каза спокойно Сара. — Продължавай да спиш, след няколко часа ще трябва да смениш Ют.
Брат й издаде някакъв приглушен звук, обърна се на другата страна и отново потъна в съня, за който изтощеното му тяло копнееше.
— Дай ми някакъв парцал — каза Кейс равно.
Без да продума, тя се изправи, отиде при една кошница в ъгъла и извади от нея една риза, която вече беше малка на Конър, а и беше толкова излиняла от носене, че почти за нищо не ставаше. Имаше намерение да я ползва за парцалената черга, която тъчеше, но и след като я ползва Кейс, пак щеше да свърши работа.
— Това ще стане ли?
— Да.
Той протегна дясната си ръка. Очевидно възнамеряваше да се покрие с ризата.
— Ако се движиш — каза тя, — раните ти могат отново да се отворят. Дай да…
— Не — прекъсна я той рязко.
Един поглед към лицето му беше достатъчен на Сара. Трябваше или да му даде парцала, или да се бори с него.
— Не ставай глупав — опита отново тя. — Аз отгледах Конър, бях омъжена и се грижих за Ют, когато той беше в много по-тежко състояние от теб. Няма да припадна при вида на… на твоя… искам да кажа…
За неин ужас по бузите й избиха червени петна. Бързо му хвърли ризата и му обърна гръб.
— Давай — процеди тя през зъби. — Но ако отвориш раните си, да не ми ревеш после колко много те боли.
— В деня, в който заплача, слънцето ще залезе на изток.
Тя не се съмняваше. Той не беше емоционален човек. Тя свали кожената лента от китката си и завърза косата си с нея. Мислеше си за сериозното му лице.
— А какво ще кажеш за смеха? — попита тя, без да се замисля.
— Какво за него?
— Смееш ли се?
— Когато нещо ми се стори смешно.
— И кога за последен път нещо ти се е сторило смешно?
Той изръмжа от болка, когато надигна хълбоците си.
— Е? — настоя тя.
— Не си спомням. Защо?
— А усмихваш ли се?
— Какво е това, катехизис? Нима очакваш да намериш Робин Гудфелоу пълен с олово и той да ти прави смешки, за да те забавлява?
Сара тихо се засмя.
— Робин Гудфелоу — повтори тя. — Господи, толкова отдавна не съм си спомняла за Шекспир! Харесва ли ти „Сън в лятна нощ“?
— Някога ми харесваше.
— Но сега не, така ли?
