— Е, Крикет. Бях прав. Тя има вкус на рози и може да накара всеки мъж да почувства женствеността й.
Едрият жребец мръдна едното си ухо в посоката в която се намираше Кейс, но не спря да пасе.
— И аз съм един проклет глупак заради това, че се постарах да го разбера.
Крикет изпръхтя и продължи да пасе.
— Не е нужно да ми го натякваш.
Конят не му обърна внимание.
— Това, което Сара не знае, е, че Аб въобще не е търпелив човек. Още преди да е паднал първият сняг, ще му омръзне да живее в онази колиба. Ще започне да мисли за малката къщурка и топлото момиче в нея.
Крикет вдигна глава, сви уши и погледна някъде зад Кейс.
Той се претърколи и в лявата му ръка се появи револверът. Зачака спокойно това, което конят беше усетил. От билото на дефилето се чу вой на койот. След малко Крикет отново продължи да пасе.
— Само един койот, а?
Върна револвера в кобура му. Тъй като нямаше намерение да следи никого тази сутрин, обу ботушите си за езда вместо мокасините.
Закуската му беше бедна — твърди бисквити и малко вода от изворчето при скалата, където бе намерил Сара Кенеди.
Аб знаеше за нея. Знае къде живее. Знае, че единствените хора, които могат да я защитят, са един стар престъпник, една курва и едно момче.
— Може би трябва да спра да душа следите на Аб и да изчакам удобен случай да избия всичките Калпепърови наведнъж — каза той на Крикет.
Конят продължаваше да пасе безучастно.
— Може би трябва да отида в онова свърталище до реката. Там момчетата ще напуснат течението. Как мислиш, Крикет?
Каквото и да си мислеше жребецът, просто продължи да пасе.
— Мога да поиграя малко покер — продължи Кейс. — Рано или късно, някой от Калпепърови ще ме предизвика, точно както направиха Джеремая и Икабод преди време.
Не спомена, че Икабод беше извадил пистолета си почти толкова бързо, колкото самият той. Беше съвсем близо до смъртта онази нощ.
Тогава това не му беше направило особено впечатление.
Но сега го тревожеше малко. Не страхът, че може да умре. Войната беше изкоренила това чувство от него заедно с всички останали.
Но някак си се чувстваше отговорен за Сара.
Знаеше прекрасно колко жесток може да бъде Аб с жените. Беше виждал последствията от деянията му — неговите и на роднините му — в много ферми от Тексас до Невада. Колкото е по-беззащитна жертвата толкова по-привлекателна беше за Калпепърови.
Не щадяха дори и децата.
„Тед и малката Ем — помисли си Кейс — Щяха да са още живи, ако не бях придумал Хънтър да дойде с мен да се бие за едната чест. На петнайсет години не съм бил по-умен от задника на кон.“
Но това бяха фактите и той ги приемаше такива каквито са. Той беше накарал Хънтър да напусне семейството си, за да отидат да се бият, оставяйки невръстните деца само на грижите на майка им.
Никой не е бил там, когато Калпепърови са нападнали Тед и малката Емили.
„Всичко е минало — каза си той. — Или поне ще бъде, когато хвърля пръст на гроба на последния Калпепър.“
— Колкото по-скоро започна, толкова по-скоро ще свърша — каза той на глас. — Тогава ще престана да се занимавам с боклуци и ще се заема с това което наистина е важно — намирането на идеалното място за ранчо.
Той изпи остатъка от водата в канчето, завърза го на кръста си и се изправи.
Сякаш пробуден от първите слънчеви лъчи, се изви силен вятър. Студеният въздух разроши тъмната коса на Кейс и погали лицето му.
Койотът се обади отново.
Вятърът му отговори.
— Ще построя ранчото си на някое място като това — каза той тихо. — Тази каменна крепост е била тук много преди Адам да се появи на земята. И ще бъде тук много след като последният човек се превърне в пепел.
Той остана още известно време така, наблюдавайки как земята се ражда от утробата на нощта. Суровата извивка на устата му се смекчи.
— Земята остава — каза той. — Колкото и глупави и жестоки да са хората, земята се ражда чиста всеки нов ден.
Койотът излая още веднъж и млъкна.
— Амин, братко. Амин.
Кейс се захвана за работа. С пестеливи движения, които говореха за много време, прекарано на открито, той нагъна постелята си, завърза я и я остави настрани.
Седлото беше сложено, обърнато наопаки, върху една скала, за да може да изсъхне вътрешната му част от овча кожа. Там беше и другото одеяло, което му служеше, когато времето беше лошо.
Веднага щом посегна към седлото, Крикет започна да пасе по-бързо. Жребецът разбираше, че скоро ще тръгнат, а тревата не беше нещо често срещано в каменната пустош.
Конят не спря да пасе дори когато Кейс го оседла набързо, почисти копитата му и затегна седлото.
Както винаги Кейс провери двуцевната си карабина и другия пистолет, преди да се качи на коня. И както винаги установи, че са в бойна готовност. Пъхна ги в кобурите им, привързани към седлото.
Нямаше нужда да проверява револвера си. Беше свършил тази работа веднага щом се събуди.
Бързо привърза самара и завивките, хвана юздата на Крикет и се огледа за нещо, което би могъл да забрави.
По земята нямаше нищо друго, освен следи. Кейс не беше от хората, които забравят.
Жребецът вдигна глава, за да му сложат юздата. От двете страни на муцуната му висяха зелени снопчета трева.
Кейс изръмжа с отвращение.
— Знам, че ми се присмиваш, дяволе.
Въпреки грубите си думи, той сложи юздата внимателно. Беше научен да цени хубавите коне така, както разумните мъже ценят доброто оръжие. Грижи се за тях и те ще ти отвърнат със същото. За нещастие, хората не са като конете и оръжията. Така щеше да има по-малко войни.
Метна се на седлото с бързо движение. Крикет не сви уши и не трепна, както правеха много от конете на Запад. Той приемаше да бъде язден по същия начин, по който приемаше утрото — просто като още една част от живота.
— Хайде, Крикет. Трябва да проверим онзи мръсен бар. Да видим дали онова еднооко падре този път ще бележи картите по-добре.
Късно следобед Кейс стигна до мястото, което всички присмехулно наричаха „Испанската църква“.
Отчасти името идваше от факта, че огромната скала, която представляваше задната стена на сградата, приличаше на испанска църква. Но само ако си пиян. Името дължеше произхода си главно на първия собственик на бара, Падер Гюнтер. Падер бързо бе преиначено в „падре“. Оттогава на всеки, който работеше на това място, му викаха „падре“.
Прякорът „Испанската църква“ беше част от това място, така както и лошата му репутация. Но поне тя беше наистина заслужена.
Селището представляваше няколко постройки, пръснати по течението на река Котънуд. През почти цялото време „реката“ беше само едно малко поточе, но пък течеше през цялата година, което беше рядкост за тази част на Запада.
„Испанската църква“ нямаше истинска улица, нямаше сграда, която да заслужава това име, нямаше и обор. Добитъкът се поеше в същата кална локва, от която се взимаше питейна вода за хората.
