Тази мисъл бе по-непоносима дори от мисълта за живия Дънкан, обвързан с друга жена.
Соколът размаха криле и веднага се стрелна към примамката, която Дънкан въртеше с плавни, мощни движения на ръката.
— Браво — възкликна Амбър, като плесна възбудено с ръце. — Сигурно навремето често си ловувал със соколи.
Въжето, на което бе окачена примамката, трепна лекичко, сетне поднови плавното си въртене.
Амбър тутакси съжали за думите си. През последните пет дни всячески бе отбягвала да говори за миналото на Дънкан. А паметта му още не се беше върнала, въпреки че днес бе вече деветият ден от пробуждането му.
След този единствен бърз поглед към Амбър Дънкан се съсредоточи изцяло върху примамката, зовяща хищната птица да се спусне от осеяните с облаци небеса. Малкият сокол внезапно се стрелна надолу, удари безпощадно примамката и кацна на земята до нея, за да се нахрани, разпервайки отбранително криле върху своята плячка.
Амбър побърза да призове птицата с къс истинско месо и с няколко пронизителни изсвирвания. Соколът изкрещя недоволно, но накрая се предаде и кацна на китката й.
— Не се мръщи, малка красавице — промърмори Амбър, като преметна каишките през ръкавицата си. — Ти се справи много добре.
— Толкова добре, че да заслужи един истински лов? — попита Дънкан.
Тя се усмихна.
— Изглеждаш жаден за лов — досущ като сокол.
— Наистина съм жаден за лов. Не съм свикнал да стоя затворен вкъщи единствено в компанията на една предпазлива девойка и на собствените си мисли… или на липсата на такива — добави той с ирония.
Амбър трепна.
Дънкан не проявяваше никакъв интерес към предписания от нея режим на почивка, хранене и отново почивка. Заваляха ли студените дъждове, не й бе трудно да го задържа в къщата, въпреки че и тогава той обикаляше неспирно напред назад като вълк в клетка. Ала днес, когато слънцето бе прогонило сребристите мъгли и къпеше земята в ярките си лъчи, това се беше оказало невъзможно.
— Страхувах се — каза тя.
— От какво? Не съм от лед, та да се стопя от слънцето.
— Страх ме беше от врагове.
— Кои са те? — наостри уши той.
— Спорните земи са… спорни. Обезземлени рицари, амбициозни извънбрачни деца, втори и трети синове, разбойници. Всички те бродят наоколо в търсене на плячка.
— Въпреки това отиде да ми донесеш дрехи от Стоун Ринг сама.
Амбър сви рамене.
— Не се боя за себе си. Мен никой не би ме докоснал.
Дънкан я изгледа скептично.
— Истина е — каза тя. — В Спорните земи се знае, че Ерик ще обеси всеки, който ме докосне.
— Аз те докоснах.
— Освен това ти непрекъснато се оплакваше, задето трябва да се увиваш в чаршафи като сарацините… — отбягна темата Амбър.
Дънкан изръмжа нещо на езика, който бе научил в Светите земи.
— Какво означава това? — полюбопитства тя.
— Не би искала да знаеш.
— О! — Амбър въздъхна. — Както и да е. Исках да съм сигурна, че си се излекувал напълно, преди да те пусна навън.
— Напълно? — саркастично попита той.
Тя не му остана длъжна.
— Почти. Ако трябваше да чакам и нравът ти да се подобри, щеше да излезеш оттук чак когато поема към оня свят.
Дънкан я стрелна със святкащите си лешникови очи, но бързо осъзна, че тя е права. Беше в лошо настроение още от сутринта, когато се бе събудил от напрегнатия си сън, пълен с тъмни сенки и чувствени видения.
— Извинявай — каза той. — Да загубиш паметта си само по себе си е достатъчно лошо. А това, че миналото ми застава на пътя на моето настояще и бъдеще, е вече ужасно. Не мога да понасям тази мисъл с усмивка.
— Тук имаш бъдеще, стига да го искаш.
— Бъдеще на земеделец или валет?
Амбър кимна.
— Много щедро от твоя страна — каза Дънкан.
— Не от моя. От страна на Ерик. Той е господар на Стоун Ринг.
Дънкан се намръщи. Още не беше виждат младия лорд, но се съмняваше, че ще се харесат. Привързаността на Амбър към Ерик никак не му се нравеше.
Грижите, които полагаше за нея Ерик го изпълваха с неприязън, но не можеше да стори нищо срещу това. Нито можеше да проумее защо се чувства така.
Трябва да сме били любовници. Или поне да сме искали да бъдем.
Той мълчеше и чакаше отклик на тази мисъл, опипвайки паметта си така, както езикът опипва болен зъб. Предпазливо. Неспирно.
Но не се случи нищо. Абсолютно нищо.
Никакво усещане, което да му подскаже дали това е вярно или невярно, правилно или погрешно — така, както се бе случило, щом забеляза липсата на меч до бедрото си или когато почувства с непоколебима увереност, че никога не е желал тъй силно друга жена.
— Дънкан? — меко промълви Амбър.
Дънкан се сепна и се откъсна от мислите си.
— Не мисля, че бих бил щастлив като земевделец или валет — каза бавно той.
— Тогава какво искаш?
— Това, което съм загубил — каквото и да е то.
— Тъмен воине… — прошепна тя. — Трябва да се освободиш от миналото си.
— Това би било равносилно на смърт.
Амбър се извърна тъжно настрана и закачули сокола. Птицата понесе това спокойно. Беше доволна, че са я пуснали да лети и да опита вкуса на кръв.
— Дори най-свирепият сокол приема качулката без протести — отбеляза Амбър.
— Защото знае, че рано или късно отново ще бъде свалена — отвърна Дънкан.
Тя се обърна и се отправи към птичарника, сгушен до една от стените на къщата. Валетът Егберт — по- скоро момче, отколкото мъж — се изправи бавно на крака, протегна се и й отвори вратата. Когато прибра сокола вътре, Амбър затвори вратата зад гърба си и даде знак на червенокосия младеж, че може да продължи да брои облаците по небето.
Веднага щом се увери, че двамата с Дънкан са далеч от очите на валета, тя се обърна към него и сложи ръка върху неговата.
— Ако не можеш да имаш миналото — попита тихо тя, — какво друто би искал най-много?
Отговорът дойде незабавно.
— Теб.
Амбър застина неподвижно. Радост и страх сграбчиха душата й, разтърсиха тялото й.
— Но това няма да стане — продължи с равен глас Дънкан. — Не мога да се обвържа с жена, след като
