не знам дали вече не съм обвързан с друга.
— Не мисля, че си обвързан с друга жена.
— Аз също. Но самият аз съм рожба на извънбрачна връзка — заяви той. — Затова няма да оставя нито незаконен син, когото да обрека на просия, нито незаконна дъщеря, която да стане наложница на някой благородник.
— Дънкан — прошепна Амбър, — откъде знаеш?
— Какво?
— Че си извънбрачно дете. Че някой от родителите ти е извършил изневяра.
Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. Той разтърси рязко глава, сякаш някой го беше ударил, и изпъшка:
— Не знам. Не знам!
Но знаеше. Само за един миг, но бе знаел. Амбър бе почувствала това със същата яснота, с която чувстваше топлината на тялото му.
За един миг сенките бяха загубили част от силата си. Няколко ярки звезди бяха пробляснали в черната нощ, която забулваше миналото на Дънкан.
— Защо не мога да си спомня? — яростно извика той.
— Остави нещата такива, каквито са — меко каза тя. — Не можеш да се биеш със сенките. Можеш само да се плъзгаш между тях.
Усети как напрежението в него изчезва още преди самият Дънкан да го е усетил. Като измъкна ръката си от неговата, тя му се усмихна полуокуражително, полусгорчиво и отвори вратата на къщата. Преди обаче да успее да прекрачи прага, Дънкан я дръпна обратно.
Стресната, Амбър се извърна към него. Коравата му длан се провря под брадичката й с изненадваща нежност. Тя затвори очи, за да се наслади поне за миг на блаженото усещане, което я завладя при допира му. Загрижеността му за нея беше като пролетното слънце, което топли, без да изгаря. А страстта, скрита под тази загриженост, пламтеше като необуздан огън.
— Не исках да те натъжавам — каза Дънкан.
— Знам — прошепна Амбър, като отвори очи. Беше застанал толкова близо до нея, че тя виждаше съвсем ясно зелените, сините, златистите и сребърните пръски, които придаваха на очите му този странен лешников цвят.
— Тогава защо по клепките ти има сълзи? — попита той.
— Страх ме е за теб, за мен, за нас.
— Защо? Защото не си спомням нищо?
— Не. Защото може да си спомниш.
Дънкан си пое рязко дъх.
— Защо? Какво лошо може да има в това?
— Може да се окаже, че си женен.
— Не ми се вярва. Щях да го почувствам, както почувствах липсата на меча си.
— Ами ако си дал клетва за вярност на някой нормански лорд? — попита Амбър, опитвайки се да потуши страстта в очите му.
— Какво от това? Между саксонци и норманци цари мир.
— Това може да се промени.
— И небето може някой ден да се стовари върху ни.
— Но какво ще стане, ако се окажеш враг на лорд Робърт? Или на сър Ерик?
— Щеше ли Ерик да доведе при теб свой враг? — попита вместо отговор той.
Амбър понечи да каже нещо, но Дънкан я изпревари.
— Ами ако съм просто един завърнал се от Светите земи рицар, търсещ господар, на когото да служи вярно?
Думите му пронизаха съзнанието на Амбър като нежна мълния, прогониха — макар и само за миг — мрака в нея. На устните й трепна нерешителна усмивка.
— Бил ли си се със сарацините?
— Аз… да! — Усмивката му проблясна изпод тъмната коприна на мустаците — през паметта му бе преминал кратък спомен. — Бих се с тях на едно място, наречено… Проклятие, отново изчезна!
— Ще се върне.
— Но знам, че съм се бил с тях — каза Дънкан. — Така, както знам, че искам това.
Той наведе глава, докато устните му докоснаха едва едва нейните. Амбър понечи да се отдръпне, но пръстите му стиснаха по-здраво брадичката й, а ръката му се плъзна около талията й.
— Една едничка целувка. Това е всичко, което искам. Една целувка за мъжа, когото ти измъкна от мрака.
Амбър се вцепени, ала бе неспособна да се съпротивлява срещу изкушението на неговата и на собствената си страст.
— Не бива — каза тя.
— Да — промърмори Дънкан с усмивка.
— Опасно е.
— И невероятно хубаво.
Амбър се опита да се възпротиви, но не успя. Защото наистина се чувстваше невероятно хубаво в прегръдките на своя тъмен воин.
— Разтвори устни — прошепна Дънкан, опрял устни до нейните. — Позволи ми да вкуся от твоя нектар, както пчелата вкусва цвета на теменужката.
— Дънкан…
— Да. Точно така.
Този път живата топлина на езика, който се плъзна в устата й, не я шокира. Това, което я изуми, бе сдържаността на Дънкан. Защото съвсем ясно усещаше бурното море на страстта, което се блъскаше в бреговете на волята му.
Цялото му тяло беше изопнато, пламтящо. Цялото му тяло тръпнеше от желание. И в същото време целувката му бе просто като топъл дъх, една нежна ласка, която я обливаше и се отдръпваше като трепкащ пламък. Без да съзнава, Амбър нададе тихичко възклицание и разтвори устни още по-широко, за да подири повече от онова, което й даваше Дънкан. Ръцете му, загрубели в битките, се плъзнаха нежно по тялото й, примамвайки я все по-близо и по-блпзо до огъня, който гореше в слабините му.
— Дънкан — прошепна тя.
— Да?
— Имаш вкус на слънчева светлина и буря едновременно.
Дънкан усети как дъхът му секва, а пулсът му се ускорява.
— А ти имаш вкус на билков мед — каза той. — Иска ми се да опия всяка сладка капчица от него.
— На мен също ми се иска да го сториш — призна Амбър.
Дъхът излетя от гърдите му със стон. Устните му отново се впиха в нейните, но този път не бяха тъй нежни, този път търсеха по-голяма близост. Ръцете му я притиснаха към тялото му толкова силно, че да усети всяка частица от огромната му мощ. Силните му длани залюляха хълбоците й в ритъм, древен като желанието и съвсем нов за Амбър — нов като зора.
Много време мина, преди Дънкан да вдигне глава и да си по-поеме дълбоко, запъхтяно дъх.
— Тялото ми те познава — каза той с дрезгав глас. — Никоя друга жена не го е карала да реагира така.
Амбър потръпна. В нея се плискаха два потока на могъща страст — неговата и нейната, — бяха се слели в една пълноводна река. А тя стоеше на ронещия се бряг, застрашена всеки миг да падне в буйните води.
— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела? — попита Дънкан.
Амбър понечи да каже нещо, но ръката на Дънкан се плъзна рърху гръдта й и всичките й мисли излетяха от главата.
— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на
