За миг на лицето на Дънкан се изписа изненада, но той тутакси я овладя.
— Не разбирам.
— Не ти и трябва — навъсено каза Ерик. — Просто не я докосвай. Тя не желае.
Дънкан се усмихна лекичко.
— Наистина ли?
— Да.
— В такъв случай ще се подчиня на желанията на дамата. — Със самоуверена, чувствена усмивка Дънкан извъртя коня си настрана и изчака Ерик да поеме напред в мъгливата утрин.
Ерик се обърна към Амбър.
— Не си ли го предупредила да не те докосва? — попита той.
— Нямаше нужда.
— Защо?
— Неговото докосване не ми причинява болка.
— Странно.
— Да.
— Касандра знае ли? — попита Ерик.
— Да.
— Какво казва тя?
— Все още търси обяснение в своите руни.
Той изсумтя.
— Никога досега не й е отнемало толкова време да предскаже нещо.
— Така е.
— По дяволите, нищо чудно, че Дънкан толкова копнее да напусне къщата ти — измърмори Ерик.
Амбър му хвърли кос поглед, но не каза нищо.
— Днес не си особено разговорлива — отбеляза той.
Тя кимна.
Без да произнесе и една дума.
Ерик изруга раздразнено, дръпна коня си и го пришпори напред. Двама рицари с валетите си препуснаха през ливадата, за да се присъединят към малката кавалкада. Под наметалата си мъжете носеха ризници от ковано желязо. На главите им имаше метални шлемове, а в ръцете им — щитове със сълзовидна форма — нещо, което саксонците бяха възприели от своите нормански завоеватели. И двамата рицари яздеха бойни коне.
Погледът на Дънкан се премести от въоръжените мъже към Ерик.
— Въпреки дрехите, които получих от Стоун Ринг, в момента се чувствам гол като новородено бебе — сухо каза той.
— Мислиш ли, че някога си носил доспехи? — попита Ерик.
— Знам, че съм носил — заяви Дънкан без капчица колебание, сетне добави. — Питам се дали човекът, който ме е намерил, не е решил да вземе доспехите ми като награда за труда си.
— Не е.
— Казваш го така, сякаш си напълно уверен.
— Уверен съм. Аз съм човекът, който те намери.
Дясната вежда на Дънкан се вдигна въпросително.
— Амбър ми каза само, че ти си ме отнесъл при нея — каза той.
По знак на Ерик рицарите напуснаха двора на къщата и се отправиха след тях. След известно време Ерик задържа коня си, за да позволи на Дънкан да го настигне и да тръгне редом с него.
— Възвръща ли се паметта ти? — попита той.
— Само отделни фрагменти, нищо повече.
— Например?
Въпросът беше зададен учтиво, но изискваше отговор. И двамата го знаеха.
— Помня, че съм се сражавал срещу сарацините — каза Дънкан. — Но не знам нито къде, нито кога.
Ерик кимна. Не беше изненадан.
— Без оръжие и доспехи се чувствам като гол — продължи Дънкан. — Освен това умея да ловувам със соколи.
— И яздиш добре — добави Ерик.
Дънкан го погледна изненадано, сетне се замисли.
— Странно. Мислех, че всички хора яздят така.
— Рицарите, валетите, воините — да — каза Ерик. — Слугите, селяните, търговците и останалите като тях — не. Някои свещеници също яздят добре, но повечето не умеят, освен ако не произхождат от знатни семейства.
— Съмнявам се, че съм свещеник.
— Защо? Много свещеници са се сражавали храбро със сарацините в името на църквата и Христос.
— Но църквата препоръчва… глупости, напоследък направо заповядва безбрачие!
Без да съзнава, Дънкан хвърли поглед през рамо към Амбър, която яздеше отзад сама.
Тя видя погледа му и се усмихна.
В отговор Дънкан също й се усмихна. В погледа му имаше нескрит копнеж. Амбър сякаш бе сбрала в себе си цялата светлина на мрачното влажно утро и се бе превърнала в златисто сияние, което сгряваше всичко наоколо.
Искаше му се да може да язди до нея и бедрата им да се докосват. Обичаше да гледа как бузите й се наливат с руменина, да чува как дъхът й секва и да усеща скритото й вълнение при всеки свой допир.
— Не — каза той, като се обърна отново към Ерик. — Подобно въздържание не е за мен. Не е било и няма да бъде.
— Не си го и помисляй — предупреди го с леден глас Ерик.
Дънкан го изгледа изненадано и предпазливо попита:
— Какво да не си помислям, милорд?
— Да съблазниш Амбър.
— Никоя жена не може да бъде съблазнена без нейно съгласие.
— Наричат Амбър „Недокосваната“. Тя е напълно непорочна. Няма ни най-малка представа какво може да иска един мъж от нея. Би разбрала едва когато вече е твърде късно.
Смехът на Дънкан шокира събеседника му.
— Една недокосвана девица не може да реагира толкова чувствено на мъжки допир — каза той развеселен.
Шокът на Ерик се замени с ярост.
— Чуй ме добре, Дънкан Беззименния — произнесе отчетливо той. — Съблазниш ли Амбър, ще се изправиш в двубой срещу мен. И ще умреш.
В първия момент Дънкан не каза нищо. После измери Ерик от глава до пети с преценяващия поглед на човек, който много добре знае какво е битка и ни най-малко не се бои от нея.
— Не ме принуждавай да се бия с теб — каза той, — защото ще победя. Смъртта ти ще натъжи Амбър, а аз не искам да й нося тъга.
— Тогава не я докосвай.
— Зависи от волята на дамата. Ако тя е недокосвана, както твърдиш, няма причина да се безпокоиш. Тя просто няма да се поддаде на съблазънта.
— По-добре не й я предлагай — рязко каза Ерик.
— Защо? Амбър отдавна е на възраст за женене, а нито е сгодена, нито е под покровителството на някой лорд. — Дънкан замълча за миг, после добави: — Нали?
— Да е сгодена? Не.
— Наложница ли е на някой лорд?
— Току-що ти казах — Амбър е недокосвана!
— Твоя ли е? — упорито продължи Дънкан.
