бедрата ти? — продължи той.
В отговор от гърдите й се изтръгна само един стон на желание.
— Колко пъти съм разтварял бедрата ти, за да прибера своя меч в топлата ти ножница?
— Дънкан — прошепна тя, останала без дъх. — Не бива.
— Не, мила моя. Защо да не направим отново онова, което вече сме правили толкова пъти?
— Ние… — Амбър се задъха. — Никога не сме го правили.
— Винаги сме го правили — възрази Дънкан.
— Но…
Той я прекъсна, като стисна нежно със зъби долната й устна. Когато пръстите му се плъзнаха под мантията й и намериха зърната на гърдите й, които веднага се втвърдиха под ласката му, коленете й се подкосиха.
— Желанието е път, който двамата с теб сме изминавали не веднъж и дваж — каза Дънкан с усмивка, като се наведе към гръдта й. — Затова телата ни откликват толкова бързо.
— Не, това е…
Гласът й се прекърши, защото в този миг горещите устни на Дънкан се впиха в гръдта й. А когато зъбите му я захапаха нежно, Амбър почувства, че вече едва се държи на краката си.
— Дънкан — прошепна тя, — ти си огън, който ме изгаря.
— Ти си тази, която ме изгаря.
— Трябва да спрем… да се докосваме.
На устните му трепна опасна усмивка.
— След време — съгласи се той. — Но първо ще потуша огъня в твоето тяло. А ти ще потушиш огъня в моето.
Разтреперана, Амбър си представи, че е гола с Дънкан — без дрехи, които да пречат на неземната наслада от допира му, без нищо друго помежду им, освен парещата топлина на дъха му, слят с нейния, докато тя отдава тялото си на своя тъмен воин.
— Не! — извика внезапно Амбър. — Прекалено е опасно! Силните му ръце я притиснаха и й попречиха да се отдръпне.
— Пусни ме — извика тя.
— Не мога.
— Трябва!
Дънкан се взря в обезумелите й златисти очи. И остана толкова смаян от онова, което видя в тях, че мигновено я пусна. Амбър веднага отскочи назад, така че да не може да я стигне.
— Ти се страхуваш — каза той невярващо.
— Да.
— Никога не бих ти сторил зло, безценна Амбър. Сигурен съм, че знаеш това. Знаеш го, нали?
Амбър отстъпи назад, вперила ужасен поглед в протегнатата му ръка.
Той изруга гневно, завъртя се на пети и излезе на двора.
5
— Младият Егберт ми каза, че искате да дойдете с мен в Сий Хоум, за да погледате как хората ми се учат на бойни умения — каза Ерик.
— Да — отговориха в един глас Амбър и Дънкан.
Тримата се намираха в къщата. Привидно спокоен, на няколко стъпки от тях, но от външната страна на вратата, под ситно ръмящия дъжд чакаше Егберт с конете, които трябваше да яздят Амбър и Дънкан. Един от тях пристъпи от крак на крак и изпръхтя, раздразнен от една капчица дъжд, която се бе плъзнала по крака му.
Ерик погледна крадешком към Дънкан, после насочи вниманието си към Амбър.
— Никога досега не си проявявала интерес към заниманията на моите рицари — меко каза той.
— И на мен като на Дънкан ми дойде до гуша да стоя затворена между четири стени — отвърна рязко Амбър. — Есенните дъждове са твърде отегчителни.
Ерик се обърна към другия мъж. Устните на Дънкан се разтеглиха в усмивка, която не предлагаше нито добро настроение, нито успокоение.
— Двамата с вещицата… — поде с ироничен тон Дънкан — извинявай, двамата с Посветената се уморихме от игри със сенки, от въпроси без отговор и от компанията на валета Егберт.
В същия този момент въпросният валет жално въздъхна. Беше се уморил да стъпва на пръсти покрай тази вещица с непредвидим нрав и покрай воина, чийто нрав бе напълно предвидим — и доста зъл.
— Щом е така — каза Ерик, като се отмести от вратата, — да тръгваме към Сий Хоум.
Амбър вдигна качулката на пелерината и пристъпи по тревата, натежала от блестящи капки вода. Пушек от дървени и торфени огнища се виеше в утринния въздух между влажните капчици, които бяха твърде ситни, за да са дъжд и твърде големи, за да са мъгла.
Когато Амбър се приближи, Егберт дръпна покривалото от седлото на малката, стройна дореста кобилка, но не направи и опит да помогне на дамата да се качи. Това би означавало да я докосне, а Егберт знаеше, че никой не може да докосва тази жена без позволение.
Дънкан обаче нямаше и най-малка представа за това. Той хвърли възмутен поглед към младежа, спусна се към Амбър и я вдигна на седлото, преди другите двама мъже да разберат какво става.
Ерик светкавично посегна към меча си, но тогава забеляза, че Амбър не протестира и, присвил очи, впери поглед в нея и Дънкан.
Амбър вече беше на седлото, но Дънкан не бързаше да свали ръце от нея. Дланите му се плъзнаха нежно по тънката и талия, обходиха стегнатите й хълбоци, докоснаха лекичко бедрото й.
— Благодаря — каза тя.
Гласът й беше задъхан, страните й — поруменели. Желанието, което пламтеше в гърдите на Дънкан, се разгаряше все по-силно с всяко докосване, с всеки поглед, с всеки ден, прекаран по принуда заедно с нея в уединението на едностайната й къщичка.
Когато превъзмогна гнева си от страха на Амбър да му се отдаде, Дънкан се зае да я прелъстява с решителност и всеотдайност, които сами по себе си бяха повече от прелъстителни. Вместо да укротява огъня на взаимната им страст, присъствието на Егберт бе подсилило интимността помежду им. Потайните милувки, прикритите усмивки, мимолетните докосвания на ръцете — всичко това разпалваше желанието им дотам, че самият въздух в къщата сякаш бе започнат да тръпне от страст.
Никога досега Амбър не се бе чувствала така. Беше като арфа, трептяща под пръстите на изкусен музикант. Всяко докосване на Дънкан вибрираше в нея, отекваше в най-невероятни хармонии на най- невероятни места — в ускорения пулс на сърцето й и в огъня, разтапящ я отвътре; в забързаното й дишане; в неочакваната чувствителност на кожата й.
Понякога й стигаше само да гледа Дънкан, за да почувства как в тялото й се разлива сладостна премала, която превръщаше костите й в мед. И сега беше така. Дънкан възседна другия кон с гъвкавата лекота на котката, скачаща на ограда. Ръката му погали спокойно дългата шия на животното.
Амбър си пое дъх с усилие и се помъчи да укроти копнежа на тялото си за единствения мъж, когото й бе забранено да има. Но не можеше да пропъди спомена за очите на Дънкан и за устните му, мълвящи думите, които възпламеняваха цялото й същество.
— Добре ли си? — попита Ерик.
— Да — отмаляло отвърна тя.
— Не звучиш добре.
Той се обърна към Дънкан и каза с присвити очи:
— Никой да не докосва Амбър без нейно позволение. Ясно ли е?
— Защо? — попита Дънкан.
— Тя е забранена.
