— Два дни? — прекъсна я невярващо той.
— Не помниш ли? — меко попита Амбър, като погали ръката, чиито пръсти бяха вплетени в косите й. — Имаше буря.
И зачака с надежда отговора му.
— Не помня нищо — каза непознатият.
Амбър не се съмняваше, че казва истината. Единственото, което чувстваше от допира си до него, бе дълбокото му объркване.
— Не… помня… нищо! — яростно повтори той. — Проклятие, какво е станало с мен?
В гласа му се долавяха едновременно уплаха и обърканост. Опита се да се надигне, но тутакси разбра, че и ръцете, и краката му са завързани. Можеше да мърда пръстите и главата си, но нищо повече. Слисан, той пусна косата на Амбър и яростно задърпа въжетата, стягащи дясната му ръка.
Ръката, предназначена да държи меч.
— Всичко е наред — каза Амбър, като протегна ръка към него.
— Защо съм вързан? Пленник ли съм?
— Не, просто…
— Какво, за бога, става тук?!
Амбър докосна стиснатата му ръка. Усети гнева му от това, че е вързан, тревогата му от липсата на спомени, страха от собствената му безпомощност. Не усети обаче никакво желание да я нарани.
— Не ти мисля злото — увери го меко тя. — Ти беше болен и в несвяст.
Все едно че говореше на вятъра. С напрегнати до пръсване мускули мъжът продължаваше да се мъчи да скъса въжетата. Дървената рамка на леглото заскърца, въжетата се впиха в плътта му, но не поддадоха.
От гърлото му се изтръгна свирепо ръмжене. Тялото му се изопна рязко нагоре и завивките се свлякоха на пода. Под врязаните в ръцете му въжета избликна кръв. Но той не спираше.
— Не! — извика Амбър. — Спри!
Хвърли се върху тялото му и се вкопчи в него, за да го укроти както се укротява необуздан жребец, да не му позволи да се нарани повече.
Покрит от нежното й, уханно женско тяло и от тежкия водопад на златните й коси, мъжът се сепна и за миг спря да се дърпа.
Амбър не се нуждаеше от повече време. Едно бързо докосване с устни до голата му гръд го накара да застине неподвижно, вкаменен от изненада. Тогава тя допря пръсти до неговите устни, за да го накара да замълчи.
— Лежи мирен, мой тъмен воине. Аз ще те освободя.
Мощна тръпка разтърси тялото му. Усещаше чак в главата си болезнено силния пулс на сърцето си. С неимоверно усилие на волята той овладя порива си да се задърпа отново.
Допирът на ръцете на Амбър до голата му кожа го накара да потръпне още веднъж. Същото му причини и копринената ласка на косите й по слабините му. Сърцето му заби още по-яростно.
Тогава видя старинната сребърна кама, която тя бе извадила от колана си.
— Не! — прегракнало възкликна той. Но веднага осъзна, че камата е предназначена за въжетата, а не за него, и се отпусна с въздишка върху леглото. Когато огънят в кръвта му стихна, замря и болката в главата му.
— Съжалявам, че се наложи да те вържем — каза Амбър, като вдигна поглед и се усмихна окуражително. — Ти не беше ти.
Каквото и да означава това.
— Никой не знаеше какво ще направиш, когато се пробудиш — добави тя.
Мъжът въздъхна дълбоко, когато дясната му ръка беше освободена. Скоро и другите въжета бяха срязани от острата кама. Преди още потта, избила по тялото му от яростната борба, да е засъхнала, той беше свободен.
— Съжалявам — повтори Амбър. — Ерик настоя да те вържем заради моята безопасност. Но аз знам, че ти няма да ми сториш зло.
Вместо отговор непознатият само поклати глава и за няколко мига застина неподвижно, вперил поглед в Амбър. Опитваше се да проумее какво е станало с него.
Единственото, което разбра обаче бе че колкото по-малко се движи, толкова по-малко го боли главата.
— Болен? — попита накрая той. — Болен ли бях?
Амбър кимна.
— Каква е тази болест, която отнема на човека всички спомени, всичко… даже собственото му име?
Ледена тръпка прониза Амбър. С треперещи ръце тя прибра камата в ножницата.
Не може Касандра да е имала предвид това. Не съм безразсъдна. Не съм глупачка. Той не може да е без име. Но беше.
— Не си ли спомняш името си? — попита тя с болезнено напрегнат глас.
— Не, не помня нищо освен…
— Освен какво? — окуражи го Амбър.
— Мрак. Хиляди черни сенки.
— Това ли е всичко?
Гъстите мигли на мъжа трепнаха за миг. Той разтърка зачервените си китки и впери поглед в тавана, дирейки нещо, видимо единствено за неговите очи. После произнесе бавно:
— Златна светлина… Един сладък глас, който ме зове да изляза от страшната нощ… Мирис на бор и лиственица…
Чифт лешникови очи, напръскани със сиви, зелени и сини точици, се взряха напрегнато в Амбър. Преди тя да разбере какво става, ръката му се стрелна с мълниеносна бързина и я сграбчи. Пръстите му се плъзнаха в косата й и стигнаха чак до тила й. Този път я държеше нежно, но и сега Амбър нямаше как да му избяга.
Тя и не искаше да бяга. Незнайно удоволствие изпълваше цялото й същество. Много пъти бе докосвала непознатия, но никога не беше докосвана от него. Усещането бе изумително приятно, макар да чувстваше, че този мъж е като бушуваща, непредвидима буря, която всеки момент може да излезе извън контрол.
Той бавно я привлече до себе си на леглото, зарови лице в косите й и пое дълбоко дъх, вкусвайки аромата й. Амбър докосна с устни бузата му, сетне гърдите му, както бе свикнала да прави в дългите часове, в които се бе грижила за него.
— Ти си била — каза приглушено мъжът.
— Да.
— Познавам ли те?
— Ти знаеш най-добре — отвърна тя. — Познаваш ли ме?
— Мисля, че никога не съм виждал по-красиво момиче. Дори…
Дълбокият му глас заглъхна. Веждите му се сбърчиха.
— Какво има? — попита Амбър.
— Не мога да си спомня името й!
— Чие име?
— На най-красивото момиче, което бях виждал. Преди да видя теб.
Докато той изричаше тези думи, Амбър постави длани върху голите му рамене. Веднага видя замъгления образ на момиче с червена като огън коса и проницателни смарагдовозелени очи.
Образът избледня, преди непознатият да успее да намери име за изящното му лице. Той поклати глава и изруга гневно.
— Трябва ти време да се излекуваш — каза Амбър. — Паметта ти ще се върне.
Големите му ръце обхванаха раменете й. Силните му пръсти се впиха настоятелно в плътта й.
— Няма време! Аз трябва… трябва… по дяволите, не мога да си спомня!
В очите на Амбър набъбнаха сълзи. Болката на непознатия бе преминала и у нея. Той беше мъж, който не притежаваше нищо по-ценно от своята чест. И бе дал клетва, която трябваше да изпълни.
Но не помнеше пред кого се е заклел.
