Нито пък самата клетва.
От гърдите й се изтръгна вик. Болката, страхът, яростта на този мъж бяха станали и нейни при допира й до него.
Натискът върху раменете й мигновено отслабна. Закачените му в битки ръце престанаха да се впиват в плътта й и вместо това започнаха да я галят.
— Прости ми — дрезгаво промълви той. — Не исках да ти причиня болка.
Пръстите му докоснаха с изненадваща нежност клепките й, за да поемат сълзите й. Стресната, Амбър отвори очи.
Лицето на мъжа беше съвсем близо до нейното. Въпреки собствените си тревога, той бе загрижен за нея. Виждаше това тъй ясно, както виждаше тъмните, гъсти мигли, обрамчващи лешниковите му очи.
— Ти не ми причини болка — каза тя. — Не е това, което си мислиш.
— Но ти плачеш.
— Това е твоята болка. Усещам я прекалено силно.
Тъмните му вежди се извиха нагоре. Пръстите му се плъзнаха съвсем лекичко по бузата й. Горещи сълзи опариха кожата му.
— Не плачи, нежна фейо.
Амбър се усмихна през сълзи.
— Не съм фея.
— Не ти вярвам. Само едно вълшебно създание би могло да ме измъкне от онзи ужасен мрак.
— Аз съм ученичка на Касандра Мъдрата.
— А, това обяснява нещата — поклати глава той. — Ти си вещица.
— Не е вярно! Аз просто съм една от Посветените.
— Не исках да те обидя. Аз обичам вещиците, които могат да лекуват.
— Наистина ли? — стреснато попита тя. — Много такива ли познаваш?
— Една. — Мъжът се намръщи. — Или бяха две?
При това поредно доказателство, че в съзнанието му не са останали никакви спомени, у него изригна нов прилив на ярост, заплашващ да го извади извън контрол.
— Опитай се да не се бориш срещу това — посъветва го Амбър. — Така нещата само се влошават, не усещаш ли?
— Трудно ми е да не се боря — процеди през зъби той. — Това умея най-добре!
— Откъде знаеш?
Мъжът застина неподвижно.
— Не знам — отвърна след малко той. — Но чувствам, че е вярно.
— Вярно е и това, че който се бори срещу себе си, не може да победи.
Непознатият прие тази горчива истина с мълчание.
— Ако ти е писано да си спомниш — добави тя, — ще си спомниш.
— А ако не ми е писано? — рязко възкликна той. — Нима ще прекарам остатъка от живота си като мъж без име?
Думите му бяха твърде близо до мрачното предсказание, което преследваше Амбър още от раждането й.
— Не! — извика тя. — Аз ще ти дам име. Ще те нарека… Дънкан.
Името отекна в съзнанието й като ужасяващо ехо. Не беше възнамерявала да изрича точно това име. Наистина не беше.
Но беше вече твърде късно. Тя му бе дала име.
Затаила дъх, стиснала здраво ръката му с две ръце, Амбър зачака реакцията му.
Долови в съзнанието му някакво слабо напрежение, някакво раздвижване, съсредоточаване…
После всичко изчезна, заглъхна като ехо.
— Дънкан? — повтори той. — Това ли е името ми?
— Не знам — тъжно отвърна Амбър. — Но ти приляга. Означава „тъмен воин“.
Очите му се присвиха.
— Тялото ти носи отпечатъка на войната — обясни тя, като докосна белезите по гърдите му, — а косата ти има прекрасен тъмен цвят.
Нежният допир на пръстите й омайваше Дънкан, насърчаваше го да се отпусне и да приеме това свое странно пробуждане в един свят, който бе едновременно познат и съвършено нов.
А и беше твърде изтощен, за да продължи да се съпротивлява срещу него. Колкото и огромна да бе силата му, дългото изплуване от мрака я беше изцедило.
— Обещай ми, че няма да ме връзваш, ако заспя отново — приглушено помоли той.
— Обещавам.
Дънкан се взря в напрегнатото лице на момичето, което на свой ред се взираше в него с тревожна загриженост. В главата му се блъскаха въпроси, твърде много въпроси.
Твърде много въпроси без отговор.
Може и да не си спомняше подробности за живота си от преди това чудодейно пробуждане, но не бе забравил съвсем всичко. Някога, някъде в своето минало беше научил, че нападението не винаги е най- добрият начин да се превземе една укрепена позиция.
А и в момента нямаше сили да нападне дори пеперуда. Всеки път, щом кръвта му се разгорещеше, в главата му избухваше ослепяваща болка.
— Отдъхни си — подкани го Амбър. — Ще направя малко чай, който ще облекчи болката в главата ти.
— Откъде знаеш това?
Без да отговори, Амбър вдигна падналите на пода завивки. Когато се наведе да го покрие, косите й се разсипаха върху тялото му и се заплетоха между завивките. С раздразнено възклицание тя ги измъкна и ги отметна назад, но няколко немирни кичура веднага се плъзнаха обратно край лицето й.
— Косата ти е като кехлибар — каза Дънкан, като погачи една мека къдрица. — Лъчист. Безценен.
— Така се казвам самата аз.
— Безценна? — попита той с усмивка.
Дъхът на Амбър секна. Усмивката на този мъж можеше да разтопи снежна пряспа, да примами полските чучулиги от небето.
— Не — отвърна тя с тих смях, като поклати глава. — Името ми е Амбър.
— Амбър… — повтори Дънкан и отмести поглед от дългата й коса към топлите й златисти очи. — Точно така — каза той. — Безценна Амбър.
Сетне остави копринения кичур, погали я по китката и отпусна ръка върху дебелата кожена завивка.
Лишена от допира му, Амбър имаше чувството, че е стояла край буен огън, който внезапно е изгаснал. Наложи се да преглътне, за да потисне разочарованото си възклицание.
— Значи аз съм Дънкан, а ти — Амбър — каза след миг мълчание Дънкан. — Засега…
— Да — прошепна тя.
Как й се искаше да му бе дала друго име. Каквото и да е, но да е друго.
И в същото време знаеше, че не би могла да го лиши от истинското му име, а се боеше, че то е точно това. Самата тя, наречена просто Амбър, знаеше твърде добре каква празнина зее в живота на човек, оставен без име и без наследство.
Може би се подвеждам от страховете си, които рисуват сенки на чудовища върху една празна стена.
Дали не се боя, че той може да е Дънкан от Максуел просто защото толкова ми се иска да е някой друг?
Който и да е друг.
— Къде съм? — попита Дънкан.
