— В моята къща.
Той се огледа. В средата на голямата стая гореше буен огън, чийто дим излиташе през един отвор на върха на сламения покрив. В малко котле, поставено върху един триножник над пламъците, къкреше нещо с вкусен мирис. Подът бе застлан с чисти рогозки, а стените бяха варосани. В три от тях имаше прозорци със затворени кепенци, а в четвъртата — врата.
Дънкан замислено опипа с пръсти завивките на леглото. Лен, мека вълна и скъпа кожа. Тежък балдахин, отметнат, за да пропуска дневната светлина. Близо до леглото имаше маса със стол, газена лампа и, колкото и да е странно, няколко свитъка, прилични на древни ръкописи.
Погледът му се върна обратно на момичето, което го бе избавило от болестта, момичето, което му бе едновременно познато и непознато.
Дрехите на Амбър бяха като завивките — скъпи, меки, топли и цветни. По шията и китките й сияеха скъпоценни кехлибари в различни оттенъци.
— Живееш доста по-добре от повечето селяни — отбеляза Дънкан.
— Съдбата бе благосклонна към мен. Ерик, наследникът на лорд Робърт от Севера, се грижи за мен.
И гласът, и усмивката й издаваха привързаността й към този Ерик. Лицето на Дънкан потъмня от гняв. Сега повече от всякога приличаше на страховит воин, какъвто навярно и беше.
За миг Амбър се запита дали не е привързала, като го развърза.
— Негова наложница ли си? — попита той.
В първия момент тя не разбра въпроса му. А когато го разбра, лицето й пламна.
— Не! Лорд Робърт е…
— Не на Робърт — прекъсна я рязко Дънкан. — На Ерик. Самото споменаване на името му те кара да се усмихваш.
Амбър се усмихна широко.
— Наложница на Ерик? — повтори тя. — Ако чуе това, той ще се задави от смях. Двамата с него се познаваме още от времето, когато бяхме палета.
— Нима той подарява скъпи подаръци на всичките си приятели от детинство? — хладно попита Дънкан.
— Ерик и аз бяхме ученици на Касандра Мъдрата.
— Е, и?
— Е, и семейството му се сприятели с мен.
— Което му излиза доста скъпичко — отбеляза саркастично той.
— Подаръците, макар и много щедри, не накърняват богатството на лорд Робърт — сухо отвърна Амбър.
Дънкан понечи да зададе нов въпрос, ала се спря, осъзнал, че проявява твърде голяма ревност към едно момиче, което бе срещнал току-що.
Но така ли беше наистина?
Лежеше в леглото й чисто гол. Ръцете й го докосваха без колебание. Не се бе изчервила, нито се бе извърнала, когато завивките се плъзнаха на пода, откривайки голотата му. Не беше побързала да го покрие отново.
Но как да я попита деликатно каква му е — годеница, съпруга или любовница?
Или, не дай боже, сестра?
Той се намръщи. Мисълта, че между него и Амбър може да има кръвно родство, никак не му се нравеше.
— Дънкан? Боли ли те нещо?
— Не.
— Сигурен ли си?
Дънкан изръмжа дрезгаво.
— Кажи ми… — Изведнъж и гласът, и куражът му се изпариха. Но не и чувственият плам в кръвта му.
— Да? — насърчи го да продължи Амбър.
— Свързани ли сме с кръвно родство?
— Не — отговори без колебание тя.
— Слава богу.
Амбър го погледна стреснато.
— И Касандра ли е от онези, които наричаш Посветени? — попита бързо Дънкан, за да й попречи да продължи темата.
— Да.
— Какви са те? Племе? Клан? Духовен орден?
В първия миг Амбър реши, че думите му са шега. Човек, намерен да спи под свещеното самодивско дърво в свещения Каменен пръстен, със сигурност принадлежеше към Посветените!
Тази мисъл й подейства като балсам. Много неща бе чувала за Дънкан от Максуел, но сред тях нямаше и намек, че може да е Посветен.
Който и да е бил някога странникът, наречен от нея Дънкан, какъвто и да е бил, сега той беше различен човек. Ударът на мълнията го бе откъснал от миналото му и от Познанието, което е притежавал.
Амбър сбърчи чело, търсейки думи да обясни връзката си с Касандра, Ерик и неколцината други Посветени, които бе виждала. Не искаше Дънкан да гледа на нея със страх или предубеждение като някои хора от простолюдието.
— Много от Посветените са свързани с кръвно родство, но не всички — бавно поде тя. — Това е нещо като учение, като школа, ала не всички, които се опитват да се научат, успяват.
— Като хрътките, конете и рицарите — измърмори Дънкан.
Амбър го погледна объркано.
— Някои винаги са по-добри от другите — простичко обясни той. — А малцина, наистина малцина, са много над всички останали.
— Да — кимна тя, доволна, че я е разбрал. — Тези, които не могат да бъдат обучени наричат останалите, можещите, или прокълнати, или благословени. Обикновено първото.
Дънкан се усмихна горчиво.
— Но ние не сме нито едното, нито другото — добави Амбър. — Ние просто сме такива, каквито бог ни е създал. Различни.
— Да. Срещал съм такива хора. Различни.
Дясната му ръка се сви несъзнателно, сякаш за да стисне дръжката на меч. Жестът беше напълно естествен, сякаш бе част от самата му природа — като дишането. Той дори не го забеляза.
Амбър обаче забеляза.
И си припомни всичко, което бе чувала за Шотландския дук — война, побеждаван в битка само веднъж, и то от омразния нормански завоевател Доминик льо Сабр. В замяна на живота си Дънкан се бе заклел във вярност на своя враг.
Говореше се, че Доминик го е победил с помощта на своята друидска съпруга вещица.
Припомни си и лицето, което бе съзряла в съзнанието на Дънкан през плътното було на забравата — коса от пламък и очи с необичаен зелен цвят.
Друидски очи.
Мили боже, възможно ли е да е Доминик льо Сабр, заклетият враг на Ерик?
Амбър се взря в очите на Дънкан и се помъчи да ги определи като сиви, но не можеше. По-скоро зелени. Или сини. Или кафяви. Но не и сиви.
От устните й се отрони дълга въздишка. Молеше се да не се заблуждава.
— Къде си срещал тези мъже? — попита тя. — Или бяха жени?
Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. За пореден път се убеждаваше, че не помни нищо.
— Не знам — каза намръщено той. — Но знам, че съм ги срещал.
Амбър отиде до него и постави длан върху свитата му дясна ръка.
— Как се казваха? — попита тихо тя.
Вместо отговор последва мълчание, придружено с яростна ругатня.
