Най-силната магия

— Не забравяй, че ти си моята соколица — каза той. — Така ще се опознаем един друг.

Напрегнатото й тяло постепенно се отпусна. Доминик развърза косата й, спусна я през страничната облегалка на стола и тя се разстла на пода като гореща жарава.

От гърдите на Мег се изтръгна задавен звук — може би нервен смях, може би трепетна въздишка, а може би и двете едновременно. Неочакваната нежност на Доминик и непредвидимите му ласки не преставаха да я изумяват, да я карат да се чувства едновременно напрегната и отмаляла, да разпалват у нея неподозирани огньове. Никога не бе смятала, че един мъж може да й дари наслада като тази, която й даряваше Доминик.

И въпреки това Мег копнееше за още. Вчера бе почувствала болката, стаена под хладната сдържаност на Доминик, сега тя чувстваше също толкова ясно как в самата нея гори буен, стихиен, скрит огън, за чието съществуване не бе и подозирала. Това откритие бе и стряскащо, и вълнуващо — все едно, че се бе погледнала в огледало и бе видяла напълно непознато лице.

Без да усети, Мег се намести по-удобно в скута на Доминик. Издайническото отпускане на тялото й върху неговото го изпълни с доволно ликуване, но и с огнено желание. Натежалото му от възбуда тяло пулсираше ведно със забързания ритъм на сърцето му.

Мег се усмихна, сякаш дори със затворени очи бе успяла да види доказателството за тази възбуда, надигнало глава под меката кожа на долната му риза.

— Да не би да гледаш? — попита нежно Доминик.

— Не, но ми се иска.

На него самия също му се искаше, но…

По-полека, сгълча се мислено той. Не мога да я имам преди да е дошло месечното й течение, колкото и разпалено да отрича да е спала с моя враг.

Но колко прекрасно би било наистина да усетя как пръстите й галят голата ми кожа тъй нежно, както галеха сокола.

При мисълта за допира на белите, изящни ръце на Мег от гърдите му се изтръгна дрезгав звук, натежал от жажда и нетърпение.

— Смееш ли се? — попита Мег.

— Не. Какво смешно може да има в една свирепа соколица, която се отпуска доверчиво под ласките на своя господар?

Задоволството, бликащо в гласа му, омагьоса Мег. Тя се усмихна отново и се облегна на гърдите му. От тялото му се излъчваше силна топлина, омайна като насладата, обзела собственото й тяло, и тъй приятна сред каменните стени на крепостта, които все още пазеха зимния студ. Без сама да разбира защо, Мег се отпусна още повече в обятията на мъжа, който изкусно и неотклонно я оплиташе в нежните мрежи на удоволствието.

— Има още нещо, по което приличаш на слънце — промълви тя.

Доминик сведе очи към дългите й, тъмнокестеняви мигли, към кадифената кожа и леко разтворените й ягодови устни. Да, Мег се поддаваше на ласките му, но го правеше с една изумителна чувственост, която бе не по-малко изненадваща от пламенната реакция на тялото му. Желанието го раздираше с острите си като бръсначи нокти, които заплашваха да разкъсат на парчета способността му да се владее.

Жадуваше да я има — тъй, както огънят жадува да пламти.

Но трябваше да усмири тази изпепеляваща страст.

— Какво е то? — попита той, когато реши, че няма опасност гласът му да издаде отчаяния му копнеж.

— Горещината, господарю мой. Ти си като огън.

— Огън, който те изгаря?

— Да, но не болезнено. Ти ме сгряваш както слънцето сгрява земята след дългата зима.

— Тогава ела по-близо до мен, малка соколице. Облегни глава на гърдите ми. Опознай моя мирис, вкуси ме, докосни ме.

След миг колебание Мег се поддаде на нежния натиск на ръката му върху тила си и мълчаливо поглади с буза гърдите му. Кожената му долна риза бе гладка и мека като ярешка ръкавица и прилепваше към тялото му плътно като собствената му кожа. Странна тръпка разтърси тялото на Мег, когато осъзна, че усеща всяко изпъкнало мускулче, всяка вдлъбнатина по това мощно мъжко тяло.

— Студено ти е — каза Доминик. — Позволи ми да те стопля.

Страстта, кипяща в кръвта му, бе направила гласа му необичайно гърлен, почти дрезгав. Боеше се, че това може да уплаши Мег. А той не искаше да я плаши. Не и сега, когато тя бе започнала да се предава без бой, победена от изкусните ласки на мъжа, от когото бе очаквала единствено грубост и жестокост.

Когато устните му докоснаха нейните, Мег отвори изненадано очи, но само след миг те бяха затворени отново с порой от нежни, бързи целувки, които после обсипаха цялото й лице.

— Имаш вкус на чист, топъл дъжд — прошепна Доминик.

— Гуин казва, че аз съм рожба на водата и растенията. Друидка.

В този миг дъхът й секна, защото Доминик захапа долната й устна със зъби и прокара леко език по нея. Но едва сторил това, той се отдръпна, оставяйки само една почти недоловима, омайна следа от вкуса на устните си. Връхчето на езика й обходи любопитно мястото, където я бяха докоснали неговият език и зъбите му.

Острите нокти на желанието се впиха още по-болезнено в тялото на Доминик. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да устои на тази жажда, която с всеки изминал миг ставаше все по-неугасима. Всичко друго бе очаквал от своята съпруга, но не и тази безизкусна прелъстителност, която разпалваше кръвта му така, както никоя друга жена не бе успявала да го стори.

— Заболя ли те? — попита той.

— Не.

— Но ти трепна.

— Защото непрекъснато ме изненадваш — отвърна чистосърдечно Мег. — Никога не знам какво ще направиш в следващия миг.

На устните на Доминик трепна тържествуваща усмивка. Противник, който можеше да бъде изненадан лесно, лесно можеше да бъде и победен.

— Да не би да ти е било неприятно? — попита той.

Мег поклати глава и отново облиза бавно долната си устна.

— А твоят вкус е вкусът на Светите земи — каза тя.

— Така ли? — засмя се Доминик. — Какъв е той?

— Вкус на захаросан лимон.

— Това е просто вкусът на турския шекер.

— Моят шекер не беше толкова вкусен.

— Следващия път си вземи от онези, които са жълти като слънцето.

— Следващия път ти ще си до мен, за да го опиташ пръв.

— И после ти ще го вкусиш от моите устни — каза той.

Идеята стресна и едновременно с това заинтригува Мег.

Очите й се отвориха. В сумрачната, слабо осветена стая цветът им изглеждаше странно тъмен, почти черен. Колкото до Доминик, единственото, което се виждаше от него, бяха мощните му рамене и изсечената линия на челюстта му, очертани на фона на замиращия огън.

— Това не е ли… нередно? — попита колебливо тя.

Доминик понечи да подметне, че ухажването и ласките на Дънкан от Максуел трябва да са били доста недодялани, но се спря навреме. Последното, което искаше в момента, бе да разрошва перата, които толкова предпазливо и търпеливо бе успял да заглади. Не беше сигурен, че способността му да се контролира би издържала още веднъж на изпитанията, на които я бе подложило опитомяването на неговата непокорна съпруга.

По дяволите, изпитвам нечовешка болка! От хлапак не съм бил толкова възбуден!

— Не само, че е напълно редно — каза той, като предпазливо придърпа Мег към себе си, — а и носи огромно удоволствие.