научи, щом Доминик и Саймън решаха да изпитат бойните си умения.
По нечий невидим сигнал двамата братя се хвърлиха напред, насочили огромните си мечове един срещу друг. Като физика Саймън и Доминик бяха еднакви. И двамата бяха по-високи от повечето мъже, и двамата бяха по-широкоплещести, по-силни и по-бързи от обичайното. Човек имаше чувството, че гледа един и същи човек, който се сражава сам със себе си.
Зловещо свистене на стомана, разсичаща въздуха, накара Мег да затаи дъх. Ударите, които двамата братя сипеха един върху друг, можеха да повалят доста мъже, но и Доминик, и Саймън ги посрещаха невъзмутимо. Първоначално изглеждаше, че възможностите им са напълно изравнени, но постепенно Мег забеляза, че Доминик има леко преимущество в силата, докато Саймън — в бързината. Въпросът бе кой от двамата ще реши пръв да се възползва по подобаващ начин от своето.
Мег с мъка се сдържаше да не извика уплашено всеки път, когато й се струваше, че Доминик ще бъде улучен в главата или ребрата от някой яростен удар. Но всеки път той успяваше да вдигне щита си в последния момент и да се предпази. Сетне собственият му меч проблясваше страховито и се стрелваше надолу, но Саймън съумяваше да избегне удара с ловко, гъвкаво движение. Двамата братя продължаваха да се дебнат, да се хвърлят един срещу друг, да атакуват и да се оттеглят отново и отново, докато Мег не се убеди, че единственият начин някой да спечели, е другият да се изтощи и да се предаде.
— Господарке — извика тихичко някой от другата страна на вратата. — Вътре ли сте? Марта е.
— Лорд Доминик не разрешава никой да говори с мен — неохотно отвърна Мег. — Върви си, преди да те е видял и да те е наказал.
— Става въпрос за жената на Хари. Бебето се мъчи да излезе вече два дни, но тя е твърде слаба и няма сили да го изтика навън.
— Къде е Гуин?
— Отиде до село Дейл да се срещне с една лечителка от юга. Отчаяно се нуждаем от вас, милейди.
Мег се зае бързо да сваля златните звънчета от китките си. Накитите щяха само да й пречат.
— Тръгвам, Марта. Върви си, преди да са те открили.
— Да, господарке.
После, след кратка пауза, готвачката се обади отново:
— Сигурна ли сте, че ще можете да излезете през входната врата? Пазачът на онзи нормански дявол… ъъъ, искам да кажа на вашия съпруг, ще ви види…
— Има и друг начин да изляза. Сега си върви!
— Бог да ви поживи, добра лейди. Тръгвам.
Мег измъкна от една ракла с необичайна дърворезба една от ризите, които използваше специално за такива случаи, извади шишенцето от тайната ниша и отвори вратата към коридора. В мига, в който прекрачи през прага, в главата й отекна предупреждението на Доминик:
Но тя го бе правила, а сега й се налагаше да го направи отново.
Без да се поколебае, Мег затвори вратата зад гърба си и се втурна по коридора. Нямаше друг избор. Без нейната помощ съпругата на Хари сигурно щеше да умре, а заедно с нея — и бебето.
Пренебрегвайки любопитните погледи на слугите, които много добре знаеха какво е разпоредил техният господар, Мег се спусна като вихър по извитата стълба, съпроводена от обезумелия звън на златните звънчета. Щом стигна до билкарника, тя разрови полиците и напълни една кошница с билки и отвари, до които сложи лекарството срещу болка, противоотровата и ризата.
Вместо обаче да се качи обратно по стълбите, които водеха към каменния портал, охраняван от русокосия войник на Доминик, Мег запали една малка свещ и се отправи към дъното на билкарника. В тъмнината, която пламъчето на свещта не само не разпръскваше, а сякаш правеше още по-черна, се издигаха десетки полици, върху които се сушаха всевъзможни билки, кори, стъбла, семена и цветчета.
В стената зад последната полица имаше процеп, скрит в непрогледната тъмнина и затворен с тежко дървено колело — процеп, през който човек можеше да се провре само пълзешком, и то трудно. Това бе входът към тайния проход, извеждащ от крепостта — последният шанс за бягство на господаря и семейството му при вражеско нападение.
Мег опря рамо на колелото, отмести го и коленичи. Пред нея се откри тунел, в чийто край се виждаше светлинка — толкова слаба, че изглеждаше по-скоро въображаема, отколкото истинска. Тя духна свещта, сложи я в кошницата и запълзя напред, тикайки кошницата пред себе си. Беше минавала по този тунел много пъти, когато майка й все още бе жива и бе използвала прохода, за да избяга от яростните изблици на Джон, който така и не бе успял да се примири с мисълта, че се е оженил за жена, неспособна да го дари с наследници.
Подът на тунела беше покрит с тръстикови рогозки, които шумоляха под коленете й, но не ги предпазваха от острите камъни. Там, където проходът минаваше под крепостния ров, по стените и пода беше избила вода. Мег се стараеше да пълзи колкото може по-бързо, защото никога не бе обичала лепкавата прегръдка на тунела, въпреки че вече не се страхуваше от него, както се бе страхувала като дете.
Колкото и да се налагаше да бърза, щом стигна края на прохода тя се спря, както я бяха учили, напълни дробовете си с чист въздух и се ослуша дали наоколо няма някой. Но до слуха й не достигаше нищо друго, освен тишина, нарушавана единствено от шума на вятъра, който играеше из младия листак на горичката, охраняваща изхода на тунела.
Мег се промуши през гъсталака и огледа ширналото се пред очите и пасище. В далечния му край стадо овце съсредоточено пасяха тучната зелена трева. Около тях подскачаха малки агънца, пръснати като цветчета в зелено море. Не се виждаха нито пастир, нито кучета.
Когато Мег се появи откъм горичката, овцете дори не вдигнаха глави. Тя забърза към дома на Хари, разположен на хълма, върху чиято кафява почва подобно на зелена глазура сияеха млади пролетни кълнове. Пътеката, водеща към него, лъкатушеше между високи до кръста дувари, чиито каменни лица приличаха на мозайка от лишеи и мъхове в различни нюанси на зелено, черно и тъмноръждиво. По огрените от слънцето места цъфтеше яркожълт прещип. А из тревата, досущ като пуснати да лудуват на воля малки дечица, бяха наизскачали стотици нарциси.
Във всеки друг случай Мег щеше да спре и да се полюбува на седефената пролетна светлина и на елегантните фигури на дъбовете по стръмните зелени хълмове, на силния мирис на прещипа и на тихия смях на цветята, но днес тя изобщо не обърна внимание на всички тези знаци, ознаменуващи победата на пролетта над зимата. Внимаваше единствено за неравностите по пътеката, за да не се препъне и да не разпилее скъпоценните лекарства в кошницата.
Къщичката на Хари беше построена не само от дърво, но и от камък. Разказвали бяха на Мег, че на времето баща му е бил един от любимите рицари на Джон и че на четиринадесет години Хари вече бил валет и също се готвел да стане, рицар. Точно тогава обаче бил ранен в битката, в която загинал баща му, и останал сакат. Така, вместо рицар, Хари станал пазач на портите на Блакторн и земеделец с мъничко късче земя за обработване.
Местната акушерка навярно бе гледала през прозореца, защото изскочи навън още щом Мег се появи иззад последния завой.
— Благодаря ви, милейди — каза тя, като сграбчи ръцете на Мег и ги целуна с облекчение. — Бедната женица вече е на края на силите си.
— Има ли достатъчно вода?
— Да — кимна акушерката.
Добре си спомняше предишните раждания, на които бе идвала да помага и Мег. Може и да не разбираше водните ритуали на друидите, но поне вече не поставяше под съмнение тяхната важност.
Горният праг на вратата бе толкова нисък, че дори Мег трябваше да наведе глава, за да влезе в къщичката. Всичко вътре свидетелстваше, че Адела е изкарала една доста трудна бременност — навсякъде имаше остатъци от стара, засъхнала каша и от храна, която дори кучетата бяха отказали да изядат, полуизгнили репи, донесени от зимника и захвърлени в безпорядък на пода, и купчини събирани в продължение на седмици отпадъци, които чакаха да бъдат изхвърлени. След чистия въздух навън миризмата в стаята можеше да задуши всекиго.
