— В момента е позадрямала — каза полугласно акушерката. Леглото на Адела беше до вътрешната стена. Дюшекът му бе единствената вещ със свеж мирис в къщата, защото Мег всяка седмица изпращаше по Хари билкови букетчета за жена му.
Макар да бе само три години по-голяма от Мег, Адела изглеждаше двойно по-стара. Беше се омъжила на тринадесет години и бе родила първото си дете още преди да навърши четиринадесет. За девет години брак беше родила девет деца, от които шест бяха живи и три — умрели.
Мег отиде до огнището, напълни един леген с топла вода и сложи в него три вида билки и малко от сапуна, който приготвяше сама. Сетне свали горната си туника с дългите, тесни ръкави и потопи ръце в легена, като си припяваше наум старинната друидска молитва.
Пръстите й докоснаха кръста, който носеше — вече не сребърен, а златен. Кръстът на нейната майка, който доскоро бе стоял в една резбована кутийка в очакване дъщерята най-после да се омъжи.
Като изтръска и последните капчици ароматна вода от пръстите си, Мег надяна друидската риза. Беше съвсем нова, защото една такава риза се използваше само веднъж, и то само при раждане или смърт, после биваше изгаряна — ритуал, древен като този с водата, легена и билките.
— Къде са децата? — попита тихичко Мег.
— Двете най-малки са при сестра й. Останалите са на полето.
— И никое не е останало при Адела?
Акушерката сви рамене.
— Момичетата са твърде малки. А момчетата трябва да помагат да се изорат и засадят нивите на господаря и земята на баща им. Затова няма кой да се погрижи за къщата. Инак веднага щом свърши работата на къра, някой ще изгребе всичките тези боклуци и ще сложи нови рогозки.
— Това трябва да се направи веднага.
Акушерката сви устни, но не се и опита да спори. Просто отиде на двора да потърси гребло.
Когато Мег коленичи до леглото, Адела отвори очи.
— Ах, милейди — прошепна тревожно тя, — казах им да не ви викат. Господарят страшно ще ви се ядоса.
— Това е без значение, щом съм нужна тук. Кажи ми как си?
Адела започна да обяснява с пресекващ глас. В това време Мег се наведе над нея, пъхна ръце под завивката и се зае да опипва издутия й корем с нежните си ръце.
— Добре се биеш, братко — каза Саймън, като се облегна на каменната стена на крепостта, дишайки тежко.
— Не толкова, колкото ти — усмихна се печално Доминик. — Главата ми кънти като камбана.
— А моите ребра квичат като прасенца — отвърна Саймън.
Доминик се засмя, свали шлема си и го протегна към своя валет. Джеймсън тутакси скочи да го поеме от ръката му. От другия край на двора Томас Силния подвикна на Едит да отвори още едно буренце ейл. По заповед на Доминик рицарите отново се разделиха на двойки и скоро крепостта пак се огласи от звъна на мечовете и щитовете и от ликуващите викове на мъжете при всеки успешно нанесен или избягнат удар.
Доминик се протегна и разтърси рамене, за да намести тежката ризница на мускулестото си тяло. Сетне вдигна поглед към горния етаж на крепостта. Всички прозорци бяха с отворени кепенци, с изключение на два. Дебело дърво пречеше на топлите пръсти на слънцето да влязат в покоите на Мег.
— Дори не ги е открехнала, за да погледа как се бием — обади се Саймън, който бе проследил погледа му. — Колко още ще я държиш затворена? Докато й дойде течението?
На устните на Доминик се появи особена усмивка.
— Още не съм решил. Всъщност много ми харесва да държа съпругата си затворена като ханъма в харем. Оказа се, че ми е дяволски приятно да я храня от ръката си. И още по-приятно — да се храня от нейната ръка.
В отговор Саймън му хвърли пронизващ поглед, сетне се обърна към него.
— Мари е права — каза той. В гласа му имаше неприкрито безпокойство. — Тази вещица те е омагьосала. Още не си имал плътска близост със съпругата си и при все това не търсиш такава с никоя друга жена.
— Прекалено съм зает с опитомяването на моята малка соколица.
Чисто мъжкото задоволство — а и копнеж — в гласа му накараха Саймън да вдигне отчаяно ръце.
— Не очаквам да ме разбереш — каза Доминик, — затова ще ти кажа нещо, което можеш да разбереш.
— Да, за бога, направи го!
— Докато съм уединен със съпругата си, както и докато тя е уединена сама в своите покои, не ми се налага да се боя да не би да бъде съблазнена от някой саксонец с лешникови очи и захаросан език, който само се чуди как да ме убие и да ми вземе и жената, и крепостта.
Саймън изсумтя.
— Може и да ти харесва да я „уединяваш“, но хората от крепостта започват да роптаят — каза той. — И да си шушукат как Дънкан от Максуел щял да спаси тяхната господарка.
— По дяволите! — възмутено възкликна Доминик. — Не съм откъснал и косъм от огнената й коса. Грижа се за нея като за най-скъпоценния от всички соколи в птичарника ми.
— Тогава им я покажи, за да се уверят, че е добре. И то колкото се може по-скоро.
Доминик изгледа брат си с присвити очи. Саймън отвърна на погледа му с увереността на човек, който знае, че мнението му се приема с уважение дори когато е нелицеприятно.
— Дънкан навърта ли се наоколо? — попита Доминик след кратка пауза, решил, че това е причината за резкия тон на брат му.
— Някой се навърта — отговори Саймън. — Хрътките откриха в далечния парк убит елен. Само главата и копитата му бяха останали.
— Бракониери бродят навсякъде.
— На бойни коне? — саркастично попита Саймън. — Освен това…
Доминик му направи знак да замълчи, защото до тях се бе приближила Едит с две чаши ейл. Когато Саймън понечи да вземе едната, вдовицата я дръпна назад.
— Не, сър. Нека първо се напие господарят — каза дръзко тя. — Сигурна съм, че не е пил достатъчно по време на обяда със съпругата си.
Сетне се усмихна на Доминик и му подаде едната чаша.
— Благодаря ти — кимна той, защото не можеше да не отвърне на любезността й, колкото и да не харесваше бледите й, похотливи очи.
После отпи малко, намръщи се и изгълта останалия ейл на един дъх. Саймън изпразни своята чаша със същата скорост.
— Рядко съм пил по-лош ейл — измърмори Доминик, като върна чашата на Едит. — Пфу! Навярно дори жлъчта има по-добър вкус.
— Явно бурето не е било затворено добре — съгласи се Саймън и се изплю. — Горчи като отрова.
— Да отида ли да налея от друго буре? — попита услужливо Едит.
— За мен не — отвърна Доминик.
Саймън поклати глава. И той бе пил предостатъчно от горчивия блакторнски ейл.
Едит взе чашите им и се спусна през двора, защото другите рицари искаха още ейл. Бяха прежаднели след уморителните упражнения с мечовете и броните, чиято тежест достигаше почти половината от собственото им тегло.
— Има признаци — продължи Саймън така, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали, — че Дънкан и неговите рийвъри строят тайно укрепление на по-малко от половин ден път оттук. Говори се, че вече били издигнали оградата му.
Доминик вдигна поглед към облаците, които се носеха над тъмната каменна крепост.
— Доминик? — погледна го въпросително Саймън.
