Най-силната магия

— Стига толкова — дрезгаво каза Саймън и положи отново брат си на леглото. — Той е отпуснат и неподвижен като умряла змиорка.

Мег не си направи труда да му отговаря. Вместо това пъхна пръст между устните му, плъзна го по зъбите до ъгъла на устата и оттам — между кътниците му, сякаш бе кон, на който се канеше да сложи юзда.

Устата на Доминик се разтвори лекичко. Тогава Мег му наля малко от отварата, само че по-голямата част от нея отново потече по брадичката му.

— Той преглътна! — обнадеждено извика Саймън.

— Да, но твърде много отива нахалост. Ако всеки път губим по толкова, лекарството изобщо няма да е достатъчно, за да подейства.

— Колко време ще ти отнеме да приготвиш още?

— Две седмици. Билката трябва да израсте. Оставих само няколко листенца, колкото да не изсъхнат корените.

— По дяволите! — изръмжа Саймън. — Сигурна ли си?

Единственият отговор на Мег бяха сълзите, които продължаваха да се стичат бавно но бузите й. Зад привидно спокойната й външност мисълта, че съдбата на Блакторн е свързана неразривно със съдбата на Доминик, разкъсваше душата й от болка.

Отново война. Но нали бог обещава на човеците, че за всяко нещо под слънцето си има време. Вече сме виждали времена на омраза, на изтръгване на всичко засято, на битки, болести и смърт.

Все трябва да дойде и времето за жътва, за бебета, за любов и обновление. За мир.

Още малко от лекарството влезе в устата на Доминик… и веднага изтече обратно навън.

Саймън изруга отново, захвърли железните си ръкавици на пода и започна да обикаля напред-назад като вълк в клетка.

— Мисли! — яростно каза той. — Трябва да има начин да го вкараме в гърлото му. Лъжица?

— Прати да донесат една — отвърна Мег.

Но в гласа й нямаше кой знае каква надежда. Доминик се нуждаеше от повече лекарство, отколкото можеха да капнат в устата му с помощта на лъжица.

Изведнъж тя си припомни, че има и друг начин да се дават… и да се поемат течности.

Малка соколице, пий от моите устни.

Тръпка разтърси тялото на Мег. Кехлибареното лекарство беше много силно. Твърде опасно бе дори само да го държи в устата си. Ако преглътнеше, най-вероятно щеше да умре.

Но Доминик със сигурност щеше да умре, ако не направеше нещо. И то бързо.

— Стой тук, Саймън — нареди тя.

Той се обърна стреснато.

— Помогни ми да го изправя леко.

С помощта на Саймън Мег провря ръка под главата на Доминик. Хладната му коса се плъзна по китката й, а главата му се отпусна тежко върху свивката на лакътя и.

— Дръж главата му наклонена назад — каза тя. — Не, не чак толкова. Все едно, че е вдигнал поглед към хоризонта. Да! Задръж така.

Саймън я гледаше удивено. Дори да бе хранил някакви подозрения и съмнения в лекарството, което Мег искаше да даде на брат му, всички те се изпариха в мига, в който тя сама отпи от течността. Не я преглътна. Вместо това отвори отново устата на Доминик и наля лекарството между устните му от собствените си устни, като капна няколко капчици върху езика му, за да го накара да преглътне или поне да се задави.

Доминик преглътна.

— Да! — възбудени възкликна Саймън. — Браво!

Мег бързо капна на Доминик с устни още няколко капки от лекарството. Капките отново се търкулнаха по езика му, предизвиквайки го да преглътне, което той стори веднага.

Събрала кураж, Мег долепи устни до полуразтворените устни на съпруга си, сви ги като фуния и започна да прелива лекарството на тънка струйка в устата му. Доминик преглътна, после още веднъж и още веднъж. Когато устата й се изпразни, тя отпи отново от течността и продължи да я вкарва в гърлото му по същия начин, докато накрая в купата не остана нито капка.

Поразен от нейната нежност и всеотдайност, Саймън призна пред себе си, че е бил твърде несправедлив към нея. Подобно на сълзите, които не спираха да извират от очите на Мег, действията й доказваха, че независимо от слуховете тя съвсем не изпитва омраза към своя съпруг.

Нещо повече, ако не беше сигурен, че бракът им не е консумиран, Саймън би могъл да се закълне, че между брат му и друидската вещица съществува истинска обич. Тя се отнасяше с Доминик с нежността на майка към нейната рожба.

— Дишането му — каза тревожно Мег. — Не ти ли се струва по-бавно отпреди?

Надеждата, покълнала в сърцето на Саймън, се сгърчи като попарена. Тя беше права. Дишането на Доминик определено се забавяше.

— Закъснях! — извика Мег. — Божичко, закъснях!

Сетне захвърли яростно купата на пода, сграбчи съпруга си за раменете и го разтърси.

— Трябва да дишаш! Просто трябва! — После се наведе отново над него. — Поеми от мен дъха на живота — прошепна тя. — Поеми го. Долепила устни до устните на Доминик, Мег започна да диша дълбоко и да му прелива дъха си така, както до преди малко бе преливала лекарството. Саймън държеше брат си полуизправен и с изумление наблюдаваше как съпругата му се бори отчаяно за всеки негов дъх. Решимостта й да спаси Доминик на всяка цена бе почти осезаема.

Тогава Саймън трепна, осъзнал внезапно, че е изправен пред една воля, не по-малко силна и самодисциплинирана от волята на самия Доминик. У никого, освен у брат си, не бе виждал толкова решителна целеустременост. Дори не бе вярвал, че друг такъв човек въобще съществува.

Саймън долови помръдването на Доминик почти в мига, в който го долови и Мег. Тя му вля една последна глътка дъх и се свлече на колене, притиснала буза до неговата буза, разтреперана от усилията, които бе вложила — усилия както физически, така и психически.

— Ди… диша ли?

— Да. Бавно, но не колкото преди. И по-дълбоко.

Мег си пое дъх, който прозвуча почти като ридание. После вдигна глава. Доминик вече не беше толкова блед. Пръстите й докоснаха бузата му. Кожата му, до преди малко хладна, бе започнала да се затопля. Но дишането му все още беше мъчително бавно.

Тревогата не я напускаше. Знаеше, че противоотровата би трябвало да му подейства по-бързо. Направената от млади листа отвара бе два пъти по-силна от тази, приготвена през лятото.

— Сър — долетя иззад вратата гласът на валета Джеймсън. — Някои от рицарите са леко замаяни, но никой не оплаква. Просто смятат, че ейлът е бил необичайно силен.

Саймън погледна въпросително Мег.

— Ако бяха изпили достатъчно отрова, досега щяха вече да са в несвяст — каза тя, без да откъсва очи от Доминик.

— Връщай се на поста си — нареди Саймън на младежа. — Ще те повикаме, ако се нуждаем от нещо друго.

Валетът се поколеба.

— Сър?

— Доминик се възстановява с всеки изминал миг — каза Саймън с престорена усмивка. — Кажи на хората от крепостта, че до сутринта техният господар ще бъде на крака.

— Благодаря ви, сър — въздъхна с радостно облекчение Джеймсън.

Сетне се запъти към мястото си в коридора, но внезапно се спря и се обърна отново.

— Щях да забравя. Томас Силния иска да знае дали на сутринта трябва отново да спусне подвижния мост.

— Не — отвърна без колебание Саймън. — Не искам никой да влиза, нито да излиза от крепостта.

— Да, сър!

Сподирен от мрачния поглед на рицаря, младежът се отдалечи припряно. Когато Саймън се обърна