отново към леглото, видя, че лицето на Мег е пребледняло от страх. Поставила бе ръка на сърцето му, но онова, което я плашеше, бе неговото дишане.
— Не е достатъчно — прошепна тя. — Ще умре, без да се свести. Трябва да рискувам.
— Какво? Не те разбирам.
Мег се изправи на крака, сякаш не бе чула нищо, взе малкото шишенце и вдигна от земята металната купа, която бе захвърлила в безпомощния си гняв. Сетне напълни купата наполовина с вода и изля вътре цялото останало съдържание на шишенцето.
Саймън се отдръпна от леглото, за да не й пречи. Мег пъхна пръст в устата на Доминик, която този път се разтвори по-лесно. После отпи от силното лекарство, наведе се към устните му и изля скъпоценната течност върху езика му.
След първата доза нещата тръгнаха по-бързо, защото с всяка следваща глътка властта на отровата над Доминик отслабваше все повече и повече. Когато Мег се наведе над него за последен път, той пое сам лекарството от устните й, сякаш беше бебе, което суче от гръдта на майка си.
Купата вече беше изпразнена до дъно, но Мег не бързаше да вдигне глава. Доминик я беше научил да се наслаждава до последно на топлата нежност на дъха и устните му.
След като погали още веднъж езика му със своя, давайки му едновременно ласка и последната капка лекарство, Мег се изправи. В този миг забеляза, че Саймън я наблюдава със смесица от съчувствие и изненада, и се изчерви. Без да каже и дума, тя отиде до ведрото с вода и изми купата, след което изплакна добре устата си.
Колкото и да се стараеше обаче, немалка част от лекарството бе успяла да проникне в тялото й. Невъзможно й бе да стои на едно място, затова закрачи трескаво напред-назад из стаята. При всяка нейна стъпка златните звънчета пееха възбудено. Но и това не съумя да я успокои, затова Мег грабна шишенцето и го разтърка между дланите си, сякаш беше хладно, гладко речно камъче.
Саймън местеше поглед ту към нея, ту към брат си.
— Какво следва? — попита той.
— Ще чакаме.
— Докога?
— Докато едно от лекарствата надделее — простичко отвърна Мег.
Саймън погледна шишенцето в ръцете й. От небрежния начин, по който го държеше, се виждаше, че в него не е останала и капчица от скъпоценната течност. Нямаше повече лекарство.
— Кога ще разберем?
— Нямам представа — прошепна Мег. — На негово място всеки друг по-слаб мъж досега щеше вече два пъти да е умрял.
— Два пъти ли?
— Да — отвърна тя. — Веднъж от отровата и веднъж от противоотровата. Тя е толкова силна, че може да накара прасе да прескочи най-високата стена на крепостта.
— Затова ли кръстосваш из стаята като валет пред първата си битка?
Мег кимна.
— Има ли опасност за самата теб? — тревожно попита Саймън.
— Не знам. Ако Доминик се свести, а аз — не… — Тя млъкна, сетне продължи припряно: — Дай му да пие вода, много вода, колкото може да погълне. Тя ще отмие от тялото му остатъците от отровата.
Саймън пусна брат си и бързо отиде до нея.
— Няма ли да ти помогне, ако пийнеш малко от другото лекарство?
— Не. Аз не притежавам силата на Доминик. Тялото ми няма да понесе битката между двете най-силни лекарства, познати на друидите.
Когато видя загрижеността в погледа на Саймън, тя се усмихна, въпреки че едва успяваше да диша. Сърцето й биеше като обезумяло.
— Не се безпокой. Стимулантът… изчерпва действието си… бързо.
Накъсаните й думи и накъсаното й дишане съвсем не успокоиха Саймън.
— Трябваше да ми кажеш аз да дам лекарството на Доминик — каза той. — Или това е таен друидски метод?
Мег се засмя нервно и ускори още повече крачка. Звънчетата зазвъняха като подплашени.
— Друидски ли? — възкликна тя. — Не. Доминик ме научи на него.
Саймън я изгледа слисано.
— Съпругът ми иска да има син повече от всичко на света. Затова „провежда“ съблазняването ми по- внимателно и от най-тежката битка.
Звънчетата нададоха тревожен вик, когато Мег се завъртя рязко, за да продължи неуморните си обиколки из стаята. Както стъпките, така и думите й бяха трескави, почти налудничави.
— Но аз не разполагам със син, за да му го дам или да откажа да му го дам. Когато Доминик разбере това, ще ме намрази до смърт.
Звънчетата продължаваха да крещят с тънките си златни гласчета, които караха косата на Саймън да настръхва.
— Друидка! — задъхано промълви Мег. — Проклятие и надежда, слети в едно. Поколения друидски момичета са носили тежестта на проклятието. Но нито едно не е съумяло да осъществи надеждата.
Преди Саймън да успее да каже нещо, Мег задиша тежко като жребец след изнурително състезание или битка. Стъпките й започнаха да стават все по-ситни и по-ситни, докато накрая тя вече бягаше почти на място под треперливия, отблъскващ звън на звънчетата. Задъхана, раздирана от конвулсии, Мег полагаше неистови усилия да се задържи изправена. Но лекарството разтърсваше тялото й както гръмотевицата разтърсва земята.
Саймън успя да я хване точно преди да се строполи на пода. Тя отваряше и затваряше уста като обезумяла, но не смогваше да си поеме дъх. Докато гледаше отчаяната й борба, Саймън осъзна колко погрешно е било мнението му за братовата му съпруга.
— Прости ми, господи — промълви той поразен. — Мислех, че искаш смъртта на Доминик. А ти рискува собствения си живот, за да му дадеш възможност да живее.
Мег не го чу. В главата й цареше невероятна какофония. Тя вдигна ръце да заскубе косите си, но Саймън й попречи. Мег започна да се съпротивлява с невероятна сила. Накрая внезапно осъзна какво прави, престана да се бори с него и остави лекарството да вилнее из тялото й.
Пристъпът спря тъй бързо, както бе започнал. С една последна трепереща въздишка Мег се отпусна в ръцете на Саймън.
— Мег? — попита тревожно той, забравил за официалностите.
— Най-лошото мина — промълви тя.
Откъм леглото долетя слаб глас. Мег се отскубна от Саймън и се втурна, залитайки, към своя съпруг.
— Доминик! — извика тя.
Очите му се отвориха, но без да я виждат. От устата му заизлизаха звуци, но само това — звуци без никакъв смисъл. От гърдите на Мег се изтръгна болезнен вик.
— Прости ми, боже! Спасих тялото му, но не можах да спася разсъдъка му!
18
В първия момент Саймън не разбра причината за ужаса й. Но щом го стори, той избухна в облекчен, ликуващ смях и я потупа успокоително по рамото.
— Не, Мег. Ти го спаси напълно.
— Да не си луд? Не чуваш ли това безсмислено бърборене?
— Чувам го. Никога не съм смятал говора на враговете си за красив, но бога ми, сега го намирам за прекрасен!
Мег го изгледа така, сякаш се боеше, че и той е загубил разсъдъка си.
— Той говори на турски — обясни Саймън.
И стените отново се разтресоха от гръмогласния му смях.
