между тях, която съвсем не бе плод просто на случайността или на общите родители.
— Колко странно — прошепна Мег.
— Кое?
— Дънкан галеше Джон по същия начин — отвърна тя, без да се замисли.
Нежността на Саймън се стопи.
— Дънкан! — изръмжа яростно той. — Ще му изтръгна сърцето заради това, което стори!
Мег си пое рязко дъх.
— Камо е сторил?
— Отрови брат ми.
— Дънкан е доста далеч от тук.
— Но хората му са тук.
— Рийвърите също си заминаха.
— В пъкъла да се продънят дано! — изсумтя Саймън. — Имам предвид шпионите на Дънкан в крепостта. Някой от тях е отровил Доминик. Когато го открия, ще го обеся със собствените си ръце.
Мег го погледна слисано.
— Никой в крепостта не би отровил…
Гласът й секна. Едва сега си даваше сметка, че някой го бе сторил. Тя затвори очи и несъзнателно разтърка ръцете си, сякаш за да се предпази от студен порив на вятъра. Мисълта, че в собствения й дом има човек, хранещ толкова силна омраза към Доминик, способен да го убие по такъв подъл начин, наистина я вледеняваше.
— Преди да видя как се бориш да спасиш живота му — каза Саймън. — бях убеден, че отровителката си ти.
Очите и се разшириха — зелени и блестящи като смарагда, който й бе подарил Доминик.
— Аз съм лечителка — промълви тя.
— Да. — Той се усмихна почти нежно. — Ако не беше ти, Доминик щеше да е мъртъв. Затова е логично да се предположи, че не ти си го отровила.
— Може би никой не е искал да го отрови. Може би човекът, който е сипал лекарството в ейла, е капнал повече в една от чашите и Доминик е имал нещастието да попадне тъкмо на тази чаша.
Саймън наклони замислено глава на една страна.
— Може би — каза той след известен размисъл, но гласът му не звучеше никак убедено. — Но не е много вероятно.
— Какво е станало според теб? — попита Мег.
— Мисля, че някой е отровил бурето с ейл, а после за по-сигурно е сложил още отрова в чашата на Доминик.
— Кой? И кога?
— Бурето може да е било отровено по всяко време.
— Не. Било е след деня, предшестващ сватбата.
— Защо мислиш така?
— Тогава открих, че отварата липсва.
— Каза ли на Доминик? — попита Саймън.
— Не.
— По дяволите, защо?
— Нямах представа що за човек е — отговори Мег и го погледна право в очите. — Освен това лекарството може да е било откраднато и от някой от вашите хора.
Саймън отхвърли идеята е едно махване на ръката.
— Не. Рицарите са напълно предани на Доминик. Той продаде душата си, за да ги откупи от султана.
— Ами останалите ви хора? Колко от тях познаваш достатъчно добре, та да можеш да се закълнеш в честността им?
— Забрави за това, сестро — раздразнено каза Саймън. — Нима някой от моите хора знае за билкарника и за лекарствата, които държиш в него?
— Никой от хората в Блакторн не използва моя билкарник, освен старата Гуин.
Той присви очи.
— Къде е тя?
— В едно селце на един ден път пеша южно оттук, за да обмени опит с една тамошна лечителка.
— Може тя да е отровила ела.
— Ако беше тя, всички рицари щяха да са мъртви.
Саймън я стрелна с черния си поглед.
— Защо?
— Старата Гуин знае необходимите дози — обясни Мег. — Количеството отвара в изчезналото шише не беше достатъчно за цяло буре с ейл, освен ако трима, най-много четирима мъже не го изпият цялото.
Той се усмихна лекичко.
— Тогава ейлът и сам би ги убил. Значи… старата Гуин.
— Не. Гуин не е способна да убие. Тя е като мен — друидка, лечителка.
— А Едит знае ли дозите? — попита Саймън.
— Не. Защо?
— Тя разнасяше чашите с ейл. А Едит мрази норманците.
— Нима? — сухо възкликна Мег. — Затова ли прекарва повече време в леглото на Томас Силния, отколкото в собственото си легло?
— Тя носеше чашите — настоя той.
— Онази уличница също раздаваше ейл — парира го тя. — В нея не се ли съмняваш?
— В Мари? Разбира се, че не. Тя дължи всичко на Доминик.
— А Едит дължи всичко на мен. Може да е досадна клюкарка, но това не е достатъчно основание да я подозираш в такова грозно деяние.
— Тя е амбициозна.
— Да. Иска да има съпруг и собствен дом. Същото иска и уличницата с начервените устни.
Саймън махна отчаяно с ръка и прокара пръсти през косата си.
— Трябва да е бил някой от рицарите на Джон — каза той. Мег тутакси отвори уста да запротестира, но Саймън я прекъсна нетърпеливо. — Някой е отровил ейла и едва не уби Доминик — каза той с леден глас. — Никой в тази крепост няма да бъде в безопасност, докато не открием червея, който ни яде отвътре.
Мег погледна към леглото, където Доминик продължаваше да спи непробудно. Колкото и да ни й се нравеше заключението на Саймън, тя знаеше, че той е прав. Жив ли бе Доминик льо Сабр, Блакторн също щеше да живее.
А Доминик едва не беше умрял.
19
Доминик се събуди посред нощ с Мег, която лежеше до него топла и мека, и с главоболие, което заплашваше да разцепи черепа му. Когато отвори клепачи, светлината от огъня, колкото и да бе бледа и приглушена допълнително от балдахина на леглото, преряза очите му като нож. Той изпъшка и притисна длани към слепоочията си, питайки се какво ли може да му се е случило.
Мег тутакси се разбуди и посегна към кошницата с лекарства, която държеше неизменно до леглото още откакто Доминик бе потънал в сън. Сетне бързо изсипа едно пакетче стрита на прах кора в чашата с вода, която Саймън беше извадил от кладенеца и бе донесъл лично в стаята на брат си.
— Ето — каза тя, като му я подаде. — Изпий това, то ще облекчи главоболието ти.
Доминик поднесе чашата към устните си без капчица колебание. Въпреки че отварата беше горчива, той я изпи до дъно, и то на един дъх.
От гърдите на Мег се изтръгна въздишка на облекчение.
— Да не би да си смятала, че може да откажа да я изпия? — сухо попита Доминик.
