Тя кимна и продължи.
— Джон е син на нормански рицар и на дама от смесен шотландско-саксонски брак. И баща, и син непрекъснато е трябвало да се сражават, за да запазят земите си. Заради множеството войни полята били запуснати, а стадата — разграбени. Затова Джон се е оженил за друидка. Искал е земите му да се съживят, за да може да си позволи да поддържа повече рицари.
Доминик отмахна от лицето й един огненочервен кичур.
— Но не станало така — каза тъжно Мег. — И двете страни загубили.
— Кои две страни?
— Друидите и Джон.
— Какво са загубили друидите? — попита Доминик.
— Друидския вълк. Старата Гуин била убедена, че майка ми ще роди син.
— А тя е родила момиче.
— Да, за съжаление — кимна тя.
— Не и за мое. Без теб сега щях да съм мъртъв — чистосърдечно каза той. — За мен ти си щастие.
— Не изглеждаше особено щастлив, когато откри, че съм излязла от стаята си.
Доминик благоразумно не каза нищо.
В стаята се възцари тишина, в която се чуваше само тихият шепот на огъня и още по-тихият шепот на ръката на Доминик, която гадеше бузата на Мег, докато самият Доминик си припомняше пламенните й слова, произнесени вечерта.
— Какво искаше всъщност, Мег? Защо се съгласи да се омъжиш за мен? Защо не избра Дънкан от Максуел, към когото си толкова „привързана“?
Усети промяната в тялото й, тръпката, която я прониза чак до мозъка на костите й.
— Исках да няма повече войни — каза Мег. — Мразя тази несекваща жестокост, насилието, прекършването на човешкия живот преди още да е узрял. Знаех, че ако Блакторн се владее от силен мъж с много рицари, обезземлените танове ще отидат да дирят осъществяване на болните си амбиции другаде. И чух, че оттук до Йерусалим няма по-силен рицар от Доминик льо Сабр.
Тя си пое дълбоко дъх и продължи, преди Доминик да успее да каже каквото и да било.
— А какво се оказа? За мен се говори, че съм невярна жена, при положение, че не съм докосвала друг мъж, освен съпруга си. После съпругът ми бива отровен и аз съм първата заподозряна в извършването на това подло деяние. Из цялата крепост се разхождат въоръжени рицари и виждат у всекиго враг и предател.
— Аз не те подозирам — каза Доминик.
Мег продължи да говори, сякаш изобщо не го бе чула.
— Аз съм лечителка. Искам да излекувам тази земя от омразата, защото не познавам по-лоша болест от нея. Омразата е душата на войната. Искам да донеса мир на земята си!
Дъхът на Доминик секна. Никога не бе предполагал, че някой може толкова ясно да изрази собствените му мечти.
— И аз искам същото — каза той тихо, като обърна лицето й към своето. — Помогни ми, моя съпруго. Помогни ми да донеса мир на тази земя.
— Как?
— Слей норманската и друидската кръв в едно. Дари ме със синове.
От ресниците на Мег се отрониха две внезапни сълзи, толкова горещи, че опариха лицето й като жарава.
— Това е извън моята власт — прошепна тя. — Ти си воин с много достойнства — мъдър, сдържан, способен да се грижи за благоденствието на своите васали, способен да стори много за народа си… Но не си способен да обичаш.
Доминик не отрече. Султанските мъчения бяха изпепелили душата му и той го знаеше. Колкото и да искаше синове, не можеше просто да махне с вълшебна пръчица и да се превърне в мъж, способен на любов, както не можеше да лети като сокол.
Можеше да направи само онова, което правеха господарите на соколите — да накара сокола да лети вместо него.
— Да — кимна той. — Аз съм воин, който не може да обича. Ти си лечителка, която не може да мрази. Не виждаш ли някакъв изход от този капан?
Мег поклати бавно глава.
— Старата Гуин ми каза, че друидските жени са прокълнати да виждат в душите на хората — каза Доминик, — и че само бог може да обича някого, познавайки всички скрити кътчета на душата му.
— Така е — прошепна тя и вдигна пълните си със сълзи очи към воина, който не можеше да обича.
— Не вярвам, че всички друидки са толкова студени — заяви той. — Вярвам, че една друидска лечителка би погледнала с други очи на мъжа, който може да дари мир на разкъсваната от войни земя. Вярвам, че тя ще успее да прости несъвършенствата на душата му. Вярвам, че ще може да го обикне. Погледни ме и виж, че аз означавам мир за Блакторн. Обичай ме, Мег. И излекувай земята с моите синове.
— Искаш твърде много от мен — прошепна Мег, ужасена от логиката му. — Виждам душата ти прекалено ясно.
— Искам това, което трябва. То е единственият изход от капана. И за двама ни.
20
Мари довършваше намръщено последните шевове по новата рокля на Мег под звъна на църковните камбани, които известяваха хората по полето, че е време да похапнат. Гласовете в двора притихнаха — слугите бяха спрели за миг работата си, за да се полюбуват на мелодичната песен на камбаните.
Звънът отекна отново, напомняйки на Мег за онази утрин преди пет дни, когато Доминик я бе извел от крепостта, за да я отведе в обветия в студена мъгла църковен двор за погребението на Джон от Къмбърланд. Церемонията беше кратка.
Няма да има траур, спокойно бе заявил Доминик. Джон от Къмбърланд не беше твой баща.
С тези думи той бе обърнал гръб на прясно запълнения с пръст гроб още преди да е заглъхнал камбанният звън, отбелязващ кончината на Джон. И се бе отдалечил заедно с Мег през гъстата мъгла, която цял ден щеше да забулва небето, без да допусне нито да завали, нито да грейне слънце.
Мег не се бе възпротивила на липсата на церемония. Погребването на Джон я изпълваше единствено с облекчение. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че с него настъпва краят на старата, пълна с жестоки битки епоха, и идват нови, мирни времена.
Надяваше се, но и се страхуваше. Изминала бе цяла седмица, откакто Доминик се бе възстановил от отравянето, а Мег продължаваше да сънува кошмари и да се събужда с вик, вледенена от ужас.
Сега нямаше кой да я прегръща и утешава. След пълното си оздравяване Доминик вече не спеше в нейното легло. Нямаше и да го стори, докато не преминеше месечният й цикъл. Беше я освободил от пленничеството, но в замяна на това почти не го виждаше.
Не бе отварял повече дума за любов, мир и синове, освен в деня, когато й подари топче коприна. Платът беше зелен като очите й, лъскав, гладък и хладен. Беше красив като тъканта на ритуалната друидска рокля, която Мег бе носила на сватбата си, и която старата Гуин бе прибрала още след първата й брачна нощ.
Но зелената коприна Гуин нямаше да прибере. Защото тя бе подарък от Доминик, което я правеше още по-ценна. Сякаш изкусен майстор бе изпрел нишка от самата пролет и от нея бе изтъкал вълшебно платно специално за Мег.
Доминик бе видял удоволствието, изписано на лицето й, и се бе усмихнал. Но погледът му бе останал хладен, решителен, сериозен, също като гласа му, когато й заговори.
