— Смятах, че може и ти да се усъмниш в мен, както стори Саймън в началото.
Черната му вежда се вдигна в ням въпрос.
— Брат ти мислеше, че аз съм тази, която ти е дала отровата — обясни Мег.
— Отрова.
Той се надигна рязко, трепна от болка и измърмори нещо на турски. Мег седна до него и притисна ръце до гърдите му, за да го накара да легне отново.
— Недей да ставаш още — каза тя. — Предполагам, че се чувстваш така, сякаш в главата ти е забита брадва.
— Да — изпъшка Доминик. — По дяволите, точно така се чувствам.
— Шшш — промълви Мег. — Затвори очи. Това ще ти помогне. Сигурно дори бледата светлина на огъня ти се струва ярка.
И тя се наведе и започна да разтрива нежно слепоочията му. Златните звънчета, вплетени в косите й, запяха тихичко.
— Значи все още носиш звънчетата — каза той.
Паметта му се възстановяваше с всеки изминал миг.
— Нали обещах, че ще ги нося, докато сам не ми ги свалиш — отвърна Мег.
— Но вече наруши едно друго свое обещание.
Ръцете й замряха. Слава богу, че очите на Доминик бяха затворени, защото макар и все още полусляп заради отровата, той несъмнено щеше да види страха, изписан на лицето й.
А тя го бе сторила.
— Жената на Хари… — поде Мег, като отново се зае да разтрива слепоочията му.
— Спомням си — прекъсна я Доминик. — Дълго и трудно раждане. Как е тя?
— Не знам. Саймън нареди никой да не влиза или излиза от тази стая, освен самият той. Дори в момента спи пред вратата.
— Дали жената има нужда от теб? — попита той.
Накъде ли бие, запита се Мег. Гласът му не издаваше нищо. Тялото му — също. Отново се владееше напълно.
— Мисля, че не — отвърна тя. — Старата Гуин се е върнала вчера по залез слънце. Ако се бе случило нещо с Адела, Гуин щеше веднага да дойде да ми каже.
— А заповедите на Саймън да вървят по дяволите — каза с равен глас Доминик. — Както и моите.
Мег се зачуди как да обясни на съпруга си, че носи отговорност за хората от крепостта, и то отговорност, която надхвърляше обичайните задължения на една господарка.
— Щом знам, че хората страдат, а аз мога да им помогна — започна неуверено тя, — че боледуват, а аз мога да ги излекувам, че умират, а аз бих могла да им дам живот…
Имаше чувството, че в гърлото й е заседнала буца. Взря се отново в лицето на Доминик, за да открие в него поне някакъв намек за мислите му, но не откри нищо. И изражението, и гласът му бяха еднакви: невероятно овладени, лишени от емоции, почти нечовешки.
— Каквото и наказание да ми наложиш, задето наруших обещанието си — прошепна Мег, — то няма как да е по-тежко от това да знам, че една жена е умряла, когато аз съм можела да я спася.
Доминик улови ръцете й и спря нежните им, успокояващи кръгове по слепоочията му.
— Ти наруши обещанието, което ми беше дала — каза той.
— Да — промълви Мег и затвори очи.
— И пак ще го нарушиш, ако хората ти се нуждаят от теб.
— Да — прошепна тя. — Съжалявам, съпруже. Бих изпълнявала смирено много други твои желания, но не и това.
— И си готова да понесеш всякакво наказание.
Мег си пое дълбоко дъх.
— Да. Само недей наистина да ме държиш под ключ. Не бих могла да го понеса.
— Хората също — каза Доминик. — Това ли имаш предвид?
Тя се поколеба за миг.
— Д-да.
— Ти наистина си нож с две остриета, съпруго моя.
— Не искам да съм такава. Аз съм просто… това, което съм.
— Друидка.
— Да.
Той замълча за миг, после попита:
— Как се измъкна от крепостта?
Мег не отговори. Нито пък отвори очи. Не искаше да се сблъсква със студения му гняв.
Настъпи мълчание, което се проточи толкова, че тя най-накрая се осмели да погледне своя съпруг. Доминик я наблюдаваше с хладен, замислен поглед, който до неотдавна би могъл да смрази кръвта във вените й. Сега обаче, когато вече познаваше скритите кътчета на душата му, Мег изпитваше към него единствено състрадание — същото състрадание, което изпитваше към хората от Блакторн, тези безпомощни пленници на съдбата и на жестокия си живот.
— Ти си много смела жена — хладно заяви Доминик. — Но от друга страна разполагаш и с много добра защита. Щом и най-дребното нещо не е по вкуса ти, просто трябва да се обърнеш към „своя народ“, който виси като дамоклиев меч над главата ми.
— Не е вярно! — извика разпалено Мег. — Не ми харесваше да стоя затворена далеч от слънчевите лъчи като току-що уловен сокол, но не съм крещяла от прозорците колко съм нещастна. Не ми харесваше да съм опорен стълб в амбициозните мъжки планове, но не казах нищо на хората от Блакторн, когато кралят ми нареди да се омъжа за теб. Мълчах дори когато Джон ме биеше!
— Но хората така или иначе знаят.
Тя се поколеба за миг, после кимна, защото това бе самата истина.
— Така, както аз знам техните болки. Ние сме… свързани.
Доминик не отвърна нищо. Мълчеше и се взираше замислено в своята друидска съпруга, която не преставаше да го изненадва със своята уязвимост, съчетана с непреклонност.
— Очевидно някъде в крепостта има таен тунел — каза накрая той. — Ще ми го покажеш. Само на мен.
Мег не искаше да му разкрива тайния проход, но Доминик бе господар на крепостта и имаше пълното право да знае къде е входът му.
— Добре — тихо пророни тя.
Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.
— Толкова ли беше трудно, малка соколице?
— Кое?
— Да ми дадеш онова, което ми се полага като твой господар.
— Виждам, че ме смяташ за студена и себична.
— Не. Просто неопитомена.
Мрачната й усмивка го изненада.
— Неопитомена? — повтори тя. — Така ли изглеждам в твоите очи?
— А как искаш да изглеждаш? Ти не се подчиняваш на никого, дори на собствения си съпруг.
— Подчинявам се на всички, откликвам на нуждите дори на най-изпадналите хора в Блакторн. Никога, нито веднъж не се е случвало някой да ме попита какво искам самата аз.
— И какво е то?
— Свобода, господарю мой. Само това. — Мег издърпа ръцете си изпод дланите му, стана от леглото и отиде да разпали огъня. — А сега заспивай. Тялото ти има нужда от още почивка, за да оздравее.
— Ще оздравея по-бързо, ако ти си до мен.
Тя се бе навела, за да сложи в огъня една дъбова цепеница, но когато чу думите му, застина неподвижно. Тънки пламъчета се устремиха към дървото, сякаш усещаха, че са обречени да изгорят и,
