В продължение на няколко напрегнати мига Саймън имаше усещането, че ще си получи боя, който сам бе предложил. От гърдите на Доминик се изтръгна шумна въздишка.
— Звучиш ми раздразнено, Саймън.
— Просто вземам пример от теб.
— Аха. Разбирам. — Ъгълчето на устата на Доминик се повдигна едва забележимо изпод мустака му. — Ще ми помогнеш ли да се изкъпя, братко? Нямам доверие на никой друг в тази крепост.
— Аз самият се канех да ти го предложа. Не ми харесва, че твоята годеница те отбягва и че домакинът ти е „твърде болен“, за да те посрещне както подобава.
— Да — мрачно кимна Доминик. После разкопча голямата скандинавска катарама, придържаща наметалото му, и метна обточената с кожи дреха към дървената маса до вратата.
Наметалото се приземи върху малкото ковчеже, донесено от Саймън, като накара запалените свещи да затрептят. На масата имаше още и гърненце с течен сапун.
Саймън отвори капака и го подуши.
— Мирише на цветя. Рози, струва ми се. — Той погледна лукаво своя брат, стараейки се да не издава веселието си.
— Бог да ми е на помощ — възкликна престорено сърдито Доминик. — Ще мириша на султански харем.
В черните очи на Саймън светнаха дяволити пламъчета. Той се подсмихна под русия си мустак, но все пак внимаваше да не се засмее гласно.
С няколко бързи движения Доминик свали и останалите си дрехи, като затрупа окончателно малкото ковчеже. Трепкащата светлина на свещите придаваше на дългия белег, който разсичаше диагонално мускулестата му ръка и торс, седефен отблясък.
Доминик пристъпи във ваната и се отпусна във водата, като за малко не я изплиска на пода. От устните му се отрони блажено възклицание, когато горещата вода го покри чак до брадичката, успокоявайки болката от старата му рана, която усещаше винаги в мигове на преумора.
— Сапун? — лукаво попита Саймън.
Доминик протегна ръка и в миг дланта му се напълни със сапун. До обонянието му веднага достигна аромат, който му бе странно познат. Сбърчил вежди в усилие да си спомни къде другаде е срещал този мирис, той се зае да сапунисва косата и брадата си.
— А сега — долетя гласът му изпод пяната, — обясни ми тази история за проклятието, което тегнело над господаря на Блакторн.
— Съпругата му е била вещица.
— Същото може да се каже за много други съпруги.
Саймън се засмя, но само след миг отново стана сериозен.
— Да, но лейди Ана е била друидка.
Ръцете на Доминик, които втриваха сапуна в косата и брадата му, замряха.
— Друиди… Май съм го чувал.
— Те са келтски клан — обясни Саймън. — Почитат матриархата, доколкото успях да разбера.
— Божичко, каква глупост — измърмори Доминик.
Сетне се потопи изцяло във водата, за да отмие ароматната пяна. След няколко мига изскочи отново над повърхността, но толкова рязко, че наоколо се посипаха водни пръски. Саймън изруга и отскочи встрани.
— Продължавай — подкани го Доминик.
Като изтръскваше водата от туниката си с една ръка, Саймън си послужи с другата, за да загребе още от течния сапун и да го плесне на дланта на брат си с все сила, с което си спечели един страховит поглед изпод вежди.
— Мъж, който вземе за жена друидка, ще бъде дарен с изобилни урожаи — занарежда Саймън, — с тучни пасища, плодовити стада, работливи и покорни васали, препълнени с риба езера и…
— И с мощен като боен жребец мъжки жезъл и с вечен живот — прекъсна го Доминик, раздразнен от тези бабини деветини.
— О, нима Свен вече ти е разказал?
Доминик стрелна по-младия си брат с искрящ сив поглед. Саймън се ухили широко и черните му очи заблестяха.
— Къде живеят тези изостанали друиди? — сухо попита Доминик. — На юг, където върлуват келтите?
— Така казват някои. — Саймън сви рамене. — Други казват на север. А някои — на изток.
— Или на запад? В морето може би?
— Те са хора, не риби — отвърна Саймън.
— Е, това поне е утешително. Би било доста трудно да любиш дъщерята на някой морски цар. Човек няма да знае как да хване такова създание. Или по-точно къде.
Саймън се засмя и подаде на брат си голяма кърпа. Доминик се изправи и водата се плъзна по снажното му тяло, плисна на пода и изтече в канала, откъдето беззвучно продължи своя път към крепостния ров далеч под прозореца на банята.
— Тези друидски небивалици ще секнат след по-малко от година — каза Доминик. — Когато се роди моят син.
Саймън се усмихна. Добре познаваше стремежа на брат си да основе своя династия. Самият Саймън се стремеше към същото.
— Докато не ти се роди наследник — предупреди той, — внимавай какво приказваш пред хората за тази друидска легенда. Местните силно тачат това суеверие.
— Пред хората ще му вярвам. Но спалнята е уединено място, далеч от хорските очи и уши. Аз ще имам наследници.
— Слава богу, че харемът на султана те върна към живота — отбеляза Саймън. — Съпругата ти няма да има повод да се оплаче от теб, когато дойде времето да се правят наследници. Момичетата от харема притежаваха възхитителни умения.
За миг Доминик си представи Мег в постелята си, представи си как разстила косите й като нежен огън по възглавниците, преди да разтвори бедрата й и да се потопи цял в един друг нежен огън. При мисълта за това кръвта му пламна като суха трева.
— Въпросът е как да вкараш жената в леглото си — каза раздразнено Доминик, опитвайки се да потуши огъня в кръвта си.
— Съмнявам се, че в тази крепост има жена, която не би била щастлива да ти се отдаде.
— Има една — сухо отвърна Доминик.
— Тайнствената Маргарет.
Не лейди Маргарет бе жената, която имаше предвид Доминик, но той не каза нищо. Вместо това започна енергично да търка тялото си с кърпата.
— Съвсем скоро лейди Маргарет ще преклони глава — каза Саймън след кратка пауза. — Тя е дама и знае своите задължения. Може и да не й харесва, но ще ги изпълни. Колкото до останалото, винаги можеш да разчиташ на местните жени. Или на Мари.
— Хубава блудница, но все пак блудница. Доведох нея и другите като нея не за себе си, а за моите рицари. Не желая неприятности с васалите си заради техните дъщери.
— Знам. Само че аз съм единственият, който вярва в това.
Доминик изръмжа и продължи да търка тялото си с все сила. Мисълта, че някой от рицарите му може да се озове насаме с девойката от птичарника, го изпълваше с дива ярост.
— Най-добре ще е да предупредя рицарите си още веднъж — решително заяви той. — Не бива да закачат местните момичета. Особено едно от тях с коса като пламък, кожа като сметана и очи, сияйни като най-скъпите султански смарагди.
Саймън вдигна изненадано вежди.
— Мислех, че не понасяш женички с лица като суроватка.
— Има разлика между сметана и суроватка — отсече Доминик.
— Изглежда, че здравата си хлътнал по тази жена. Това е нещо необичайно за теб.
