Доминик сви рамене.
— Тя е необичайна жена. Доста по-чиста от обикновените селски девойки, с изящни крайници и деликатни ръце.
— Винаги си предпочитал зрели, дащни жени. Разцъфнали рози, копнеещи за сладкото жило на пчелата.
— Да.
— Тя такава ли е?
Усмивката на Доминик накара Саймън да избухне в смях.
— Ще бъде — каза, Доминик. — Хареса ме, макар че това я смути. Ах, какво удоволствие ще бъде да я прелъстя… Тя е самата пролет, сезонът на желанието. Мъжът, който спи в топлите й обятия, никога не ще познае зимата. Тя ще… — Той внезапно млъкна и се обърна към вратата, откъдето се чуха забързани стъпки.
— Лорд Доминик — извика валетът иззад завесата.
— Какво има? — нетърпеливо попита Доминик. — Откри ли я?
— Компаньонката на лейди Маргарет иска да говори с вас. Казва, че било много важно, господарю.
— По дяволите — измърмори Доминик, след което уви кърпата около кръста си, грабна наметалото и го метна на раменете си, за да се предпази от леденото течение. — Защо все става така, че единствените жени, които намираме, са тъкмо онези, които изобщо не искаме да виждаме? — сърдито възкликна той.
Саймън отвори уста да каже нещо, но Доминик не беше свършил.
— Лагерна пачавра с лице като суроватка… — измърмори под носа си той. — Господи, колко ме дразни тази жена.
— Това какво означава — „да“ или „не“ на молбата на Едит да бъде приета? — попита Саймън.
— Покани добрата вдовица да влезе — каза Доминик вече с нормален тон.
Едит навярно беше стояла до самата врата, защото завесите тутакси се разтвориха и тя пристъпи в стаята. Когато съзря оскъдното облекло на Доминик, очите й се ококориха смаяно.
— Говори — раздразнено я подкани той. — Къде е господарката ти?
— Лейди Маргарет моли да я извините, но се чувства неразположена — припряно отговори Едит.
Но Саймън забеляза, че въпреки смущението си вдовицата буквално изяжда с бледосините си очи полуголото, току-що изкъпано тяло на воина, застанал пред нея.
При вида на нейните безлични черти, рядка коса и тънки устни на Доминик му се прииска отново да е сред сарацинските жени. Те имаха съблазнителна тъмнозлатиста кожа и блестящи черни очи. В сравнение с тях всички жени от Севера изглеждаха бледи и скучни като селско сирене.
Всички освен едно зеленооко момиче, което бе побягнало от него с цялата бързина, на която бяха способни стройните му крака. Споменът за това все още изпълваше Доминик с гняв.
По дяволите! От кога жените взеха да се плашат от една нежна ласка?
— Неразположена, така ли? — повтори той с престорена загриженост. — Не е нещо сериозно, надявам се?
— Баща й е болен. Това не е ли сериозно?
— Аз съм бъдещият й съпруг. — Зъбите на Доминик блеснаха като тънка бяла черта под черната брада. — Това не е ли сериозно?
Студената му усмивка накара Едит да трепне и да пристъпи неволно от крак на крак. При движението гънките на износената й вълнена туника се разлюляха като вълни.
— Разбира се, милорд.
— Предай на лейди Маргарет моите поздрави и горещото ми желание да се запозная с бъдещата си съпруга — натъртено каза Доминик. — Саймън, подаръкът.
Брат му се поколеба.
Доминик вдигна заплашително лявата си вежда.
Саймън кимна отсечено, отмести захвърлените от Доминик дрехи и отвори малкото ковчеже, пълно с бляскави накити. Отвътре извади красивата брошка, която брат му бе избрал за подарък на своята упорита невяста.
— Занеси й я — каза Доминик, като махна небрежно с ръка. — Скромен израз на почитта ми към моята бъдеща съпруга.
Саймън пристъпи напред и постави брошката в дланта на Едит. Щом почувства тежестта на златния накит и видя прекрасния зелен скъпоценен камък, който бе по-голям от нокътя на палеца й, вдовицата нададе смаяно възклицание.
— Виж ти, досущ като цвета на очите на лейди Маргарет!
Доминик тутакси си спомни за момичето от птичарника и присви замислено очи. Мег бе прекалено горда и будна за ратайска дъщеря. Трябваше да си даде сметка за това още тогава и сигурно щеше, ако не бе заслепен от чувствените извивки на устните и гърдите й.
— Това обичайно ли е за васалите на Блакторн? — нехайно попита Доминик.
— Не, господарю. Никой освен нея и майка й няма такива зелени очи. Това е отличителният белег на друидската кръв.
Очите на Доминик се присвиха още повече.
Саймън наблюдаваше напрегнато брат си. Беше виждал това хладно, преценяващо изражение много пъти в миговете преди началото на битка. Но сега нямаше въоръжен противник, нямаше бойни рогове, призоваващи рицарите да бранят Божия град.
— Толкова е тежка, милорд — каза Едит. — Всяка дама би се гордяла да носи такъв красив подарък.
Пръстите й погалиха брошката с нескрита завист.
Доминик погледна Саймън и кимна едва-едва.
Без да каже и дума, Саймън се обърна, отиде отново до ковчежето и в продължение на няколко мига разрови съдържанието му. Тихият, неповторим звук на златни монети и накити отекна като музикален шепот в тишината.
Открил най-после онова, което търсеше, Саймън измърмори нещо, обърна се към брат си и му показа друга брошка.
Доминик кимна нетърпеливо.
Саймън пристъпи към Едит, пое свободната й ръка и постави накита в дланта й. Тази брошка нямаше скъпоценен камък, но тежестта й бе свидетелство за нейната стойност. Стресната, вдовицата вдигна очи и срещна студения сребрист поглед на Доминик.
— За теб — каза той. Челюстта й увисна от изненада.
— Вижда се, че крепостта и хората в нея не се радват на особено благоденствие напоследък — обясни Доминик с цялата любезност, на която бе способен, като се има предвид, че от пръв поглед не бе харесал това момиче с бледи очи и неприятна усмивка. — Вдовицата на един храбър рицар трябва да притежава някой и друг красив накит, за да задоволи суетата си.
Едит стисна брошката в дланта си толкова силно, че единият ръб се вряза в плътта й.
— Благодаря ви, лорд Доминик.
— Няма нищо.
Вдовицата склони глава в знак на признателност, но това не попречи на Доминик да улови посоката на погледа й. Бледите й сини очи бяха привлечени от ковчежето като желязо от магнит. Саймън също забеляза това и побърза да затвори капака му, като в същото време погледна неодобрително брат си изпод вежди.
— Ще желаете ли още нещо? — попита Едит.
— Не. Просто отнеси брошката на лейди Маргарет заедно с моите почитания. И кажи на валета ми да донесе вечерята.
Саймън изчака излизането на компаньонката, която се спусна припряно към вратата, сякаш се боеше да не я повикат обратно и да я накарат да върне брошката. Когато реши, че вече няма опасност да бъде чут от нея, той се обърна отново към брат си.
— Сега всички ще узнаят какво се крие в сандъците, които докарахме в крепостта — каза той с равен глас.
