Най-силната магия

— Добре е васалите да знаят, че новият им господар не е толкова беден, че да смъква кожите от гърбовете им, за да изхранва и поддържа снаряжението на своите рицари.

— А бъдещите съпруги? — попита Саймън. — И за тях ли е добре да го знаят?

— Най-вече за тях — отговори Доминик със задоволство. — Още не съм виждал жена, на която да не й светва погледа щом зърне златни дрънкулки.

— Винаги си бил изкусен тактик.

Доминик се усмихна мрачно, мислейки си за жената със смарагдовите очи, която го бе обезоръжила толкова ловко в птичарника.

— Не винаги, Саймън. Но се уча от грешките си.

4

Силен вятър духаше в двора на крепостта, развяваше полите и пелерините и изпращаше дима от кухненските огньове високо нагоре към сивото небе. Мег обичаше свежия пролетен бриз, напоен с аромата на никнещи растения, но в момента бе прекалено раздразнена, за да го забележи. Цялото й внимание бе съсредоточено върху пазача на дивеча, който стоеше смутено пред нея.

— Как така няма да има еленско месо? — попита тя с необичайно остър тон.

Мъжът сведе очи и нервно сплете ръце.

— Оградите, милейди. На места са толкова срутени, че даже заек ще ги прескочи, камо ли елен. Избягали са… всичките.

— От колко време оградите са в такова състояние?

Забит поглед в земята, пазачът измърмори нещо неразбираемо.

— Говори по-високо — каза Мег. — И ме гледай в очите.

Рядко й се случваше да повишава тон на васалите на крепостта, но и рядко се случваше някой от тях да я лъже.

А сега случаят бе точно такъв. Пазачът лъжеше и лъжите задавяха гърлото му като пилешки костици.

— Аз… ветровете… ъъъ — изломоти той.

Светлосините му очи се взряха умолително в Мег и това я изпълни със съчувствие.

— Добри човече, кой ти каза да ме лъжеш? — тихо попита тя. Две ръце, загрубели от опъване на лък, залагане на капани и рязане с касапски ножове, се сплетоха отчаяно, просейки прошка.

— Господарят — прошепна пазачът.

— Той е прикован на легло. Нима ще кажеш, че си бил в покоите му и той ти е наредил да излъжеш господарката на крепостта?

Мъжът завъртя глава толкова отривисто, че мазната му коса се разроши.

— Сър Дънкан, господарке. Той ми каза.

Мег се вцепени.

— Какво ти каза Дънкан?

— Никакво еленско месо за норманците.

— Разбирам.

И наистина разбираше.

Полазиха я ледени тръпки. Беше посрещнала с радост завръщането на Дънкан от кръстоносния поход, защото неговият братовчед и евентуален приемник Руфъс не желаеше мир с крал Хенри. Колкото и да не й се нравеше мисълта да стане съпруга на един непознат нормански рицар като залог за запазване на мира в северните земи, още по-малко й се нравеше мисълта за нови кръвопролития. Постоянните размирици и метежи срещу английския крал — а и между самите амбициозни саксонци, чиито водачи като Дънкан воюваха в Светите земи — бяха съсипали хората на крепостта Блакторн, земите й, надеждата й за по-добро бъдеще.

Васалите хвърляха вината за злочестините си на своя господар и на отмъщението на друидската вещица заради нещастния й брак. За Мег опустошението на земите се дължеше на нехайството на баща й — човек, обзет от едничката мисъл да спре нашествието на англичаните, като омъжи дъщеря си за Дънкан от Максуел, наречен още Шотландския чук.

Ах, Дънкан, не се оставяй баща ми да те съблазни с приказките си. Това ще доведе до разруха и глад, до поля, напоени с кръв и обсипани с кръстове.

— Милейди?

В гласа на пазача се долавяше нерешителност, примесена с учудване. Господарската дъщеря внезапно му се бе сторила изпита и отнесена, и някак твърде състарена дори за една стара мома на деветнадесет години.

— Можеш да си вървиш — рязко каза Мег. — Благодаря, че ми каза истината, макар че още малко и вече щеше да бъде късно. И върви да убиеш един елен. На сватбения пир ще има еленско месо, нищо че ще е жилаво, понеже няма да има време за изсушаване.

Пазачът отдаде чест с мръсните си пръсти, но не помръдна от мястото си.

— Има ли още нещо? — попита Мег.

— Дънкан — простичко отвърна той.

— Той не е господар на Блакторн. Нито пък ще бъде. Аз обаче съм господарката на тази крепост. И ще продължа да бъда такава.

Пазачът погледна присвитите зелени очи, които го наблюдаваха втренчено, и реши, че е най-добре да остави господарите и господарките да разрешат този проблем помежду си. Той отиваше на лов за елен.

— Да, милейди.

Мег се загледа след пазача, който се спусна през двора със задоволителна скорост. Но задоволството й, както и самата скорост на мъжа, не продължиха дълго.

Тази война трябва да свърши, мислеше си Мег. Скоро не ще има живи, за да погребват мъртвите, не ще има и зрънце храна. Още една неплодородна година би означавала края на крепостта Блакторн.

Гальовно, меко докосване по глезените я изтръгна от мрачните й мисли и я накара да сведе поглед. Вдигнал глава към нея, Черньо я гледаше очаквателно.

— Налага се да почакаш, писане. Първо трябва да видя Дънкан.

Черньо се отърка още веднъж в полите й и се запъти към хамбара. Късмет, писане, каза си мислено Мег. Съмняваше се дали зърното в хамбара е достатъчно да изкуши някоя мишка да изостави оскъдните остатъци от храна по стърнищата.

Като придържаше простата си кърпа за глава, за да не я отнесе пронизващия вятър, тя се отправи към крепостта.

— Църквата ще одобри сватбата ви — дрезгаво каза лорд Джон. — Единственото, което се иска от теб, е да вземеш златото на норманеца. И живота му заедно с него!

Жестока усмивка изкриви лицето на Дънкан и то придоби чертите, характерни за викингската кръв, която течеше във вените на шотландското племе.

— Смятай, че е сторено — каза той. И избухна в смях.

Бледите устни на Джон се изопнаха в усмивка, по-студена дори от каменните стени на кулата. Незаконният му син приличаше на него не само по лешниковите очи и по косите с цвят на прясно изпечена глина, и двамата бяха воини, които не знаеха милост и не просеха пощада.

— Прати вест на рийвърите — продължи Джон. — Накарай ги да се смесят с гостите на сватбата в параклиса. Тогава…

Думите му се задавиха в пристъп на силна кашлица, която разтърси цялото му изнемощяло тяло.

Дънкан отиде до леглото, помогна на баща си да се надигне и го задържа изправен, докато не престана да кашля. После поднесе чаша с ейл към сухите устни на стареца и търпеливо го изчака да я изпие.

— Трябва да си почиваш — каза Дънкан.

— Не. Чуй ме. Все едно дали съм жив или мъртъв, ти трябва да оставиш сватбената церемония да тече, докато не се съберат всички норманци! Трябва! Едва тогава…

Нов пристъп на кашлица удави думите му и желанието му да го произнесе. Когато кашлицата утихна,