Най-силната магия

масите бяха старателно подредени множество сандъчета, гърненца, купи, чукала и хаванчета, ножове и лъжици.

Дванадесет стъпки по-нататък по склона, върху подпори от камък и дърво се издигаха полица след полица, отрупани с билки, които се сушаха или просто се съхраняваха далеч от слънчевите лъчи. Имаше и множество легени, които чакаха да бъдат напълнени с прясна вода от извора в центъра на крепостта, защото водата стоеше в основата на повечето друидски ритуали.

Мег задиша дълбоко, за да се изпълни с познатата смесица от аромати и да прогони от себе си зловонния дъх на болничната стая. Не след дълго ръцете й престанаха да треперят, а ледената буца в стомаха й започна да се топи. Колко обичаше спокойната ведрост и изобилието, които царяха в това място, обещаващо облекчение на хиляди страдания, изцерение на хиляди болни.

Но нито една от тези билки не помага срещу война, нито срещу глада и кръвопролитията, които носи тя.

При тази печална мисъл Мег усети как тялото й отново се вледенява.

— Не мога да хвърля хората си в тази касапница — прошепна тя, като се огледа из билкарника с очи, които навсякъде съзираха само катастрофа. — И то за какво? За нищо! Дънкан не може да победи. Мили боже, накарай го да проумее това!

Но още докато изричаше тези молитвени слова, Мег знаеше, че те няма да й помогнат. Дънкан искаше всичко или нищо — или Блакторн, или смърт.

— О, Дънкан — прошепна тя, като хвана лицето си в шепи. — Не искам да умираш. От всички, които познавам от детинство, единствено ти, мама и старата Гуин сте ме обичали истински… Какво да правя?

Отговорът отекна в съзнанието й съвсем ясно, сякаш Ана бе още жива: Направи това, което можеш, дъще. Останалото остави на бога.

След миг Мег се изправи, изтри сълзите си и се помъчи да се съсредоточи над нещата, които винаги й бяха носили успокоение. Едно от любимите й занимания бе да прави ароматни букети от билки, които не само доставяха наслада на сетивата, но и прогонваха вредните животинки от дюшеците и сламениците. Трябваше да се погрижи и за жената на Хари, която караше тежка бременност, прикована бе на легло и имаше нужда от лекарство за облекчаване на болките й.

Всичко, от което се нуждаеше Мег, й бе под ръка, защото до вчера бе приготвяла букети от билки за дюшека на брачното си ложе, който все още не беше напълно готов, дюшека, на който трябваше да легне като девица и да се събуди на следващата сутрин като жена.

Неволно в съзнанието й изникна образът на Доминик, чиито пръсти галеха сокола толкова ласкаво, че бяха успели да укротят свирепата птица. Още тогава Мег се бе запитала какво ли е да те докосват тъй внимателно. В своя живот тя бе познала твърде малко нежност от човека, който се бе оказал неин баща само на книга.

Освен това макар да бе разбрала, че нежността на Доминик е продиктувана единствено от неговата хладна тактическа преценка, че този е най-краткият път към постигане на целта, ласките му бяха събудили у нея копнеж да бъде докосвана отново по същия начин.

Ако бях решила да остана и да се омъжа за него, дали Доминик щеше да се държи с мен като със сокол или като с враг, който трябва да бъде победен? Мег си припомни как Доминик бе прокарал върха на езика си по долната й устна — един допир, лек като дихание, една милувка тъй сладка и неочаквана, че дори споменът за нея я караше да тръпне. Никога не бе изпитвала подобно усещане. Никога, дори и насън, не си бе представяла, че е възможно.

Ако бракът носи такива дарове, не се учудвам, че с времето жените привикват с него.

После обаче тя си спомни и думите на Доминик към младото момиче от птичарника, което той най- спокойно бе предложил да купи.

Малка соколице, бракът няма нищо общо с това.

За Доминик женитбата беше въпрос на изгода и сметки. И нямаше нищо общо с надеждата на друидите, още по-малко — с любовта между мъж и жена.

Една от купите се прекатури изпод внезапно разтрепераните ръце на Мег и изсушените листа се пръснаха като ято патици, съзрели сянката на сокол над главите си.

— Момиче, ако не внимаваш, ще те пратя да плевиш градината, както когато беше на шест годинки.

Гласът на Гуин накара Мег да подскочи, разпилявайки още билки.

— Да не си болна? — попита старата жена. Тонът й изведнъж бе станал загрижен, вместо укорителен.

— Не. Просто… — Гласът на Мег секна.

— Просто какво?

— Несръчна.

— Ха! По-скоро ще река, че котките в Блакторн лаят, отколкото че ти си несръчна.

Мег се усмихна, обърна се и прегърна старицата с обич, която трудно можеше да бъде изказана с думи. Познаваше съсухреното лице на старата Гуин, нейната бяла коса и избледнелите й зелени очи като пръстите на ръцете си.

— Какво има, дете? — попита Гуин.

— Баща ми… — поде Мег, но думите замряха в гърлото й при спомена за грубите думи на Джон, с които бе отрекъл, че е неин баща.

При споменаването на Джон, последвано от мълчание, светлозелените очи на старата Гуин се отместиха към полицата, където за всеки случай пазеха второ шишенце от неговото лекарство. Полицата беше празна.

— По-зле ли е? — попита тя.

— Не бих казала.

— О, пък аз реших, че щом е изпил и второто шишенце с лекарство, сигурно е много зле.

— Второто ли? — Мег погледна през рамо и се сепна. — Няма го!

— Значи не си му го занесла ти?

— Не.

Мег изтича разтревожено до масата и разрови съдовете по нея, но не намери нищо друго, освен листа и изсушени цветчета. Сетне прегледа набързо и полиците, но липсващото лекарство го нямаше и там.

— Странно — измърмори тя.

После излезе в коридора, грабна една голяма свещ от поставката й, върна се с нея в билкарника и под смръщения поглед на Гуин се зае да огледа вече старателно всички ниши и полици, всички сандъци и легени в помещението.

Но търсенето беше напразно. Обзе я нов прилив на страх, двойно по-силен от този, който бе изпитала в стаята на лорд Джон.

— Изчезнало ли е? — попита Гуин.

— Да. А заедно с него и противоотровата. Може би Дънкан ги е взел. Сутринта, докато аз бях в птичарника, Джон е имал пристъп на силна кашлица.

Старата жена измърмори нещо на своя старинен език, но Мег не можеше да каже дали е било проклятие или молитва, защото не чу добре думите й.

— Това не ми харесва — каза Гуин вече по-разбираемо и погледна Мег. — Не казвай нищо на никого. Не ни трябват нови грижи.

Мег кимна.

— Да.

— Можеш ли да приготвиш още? — попита Гуин.

— От самото лекарство — да. Имам достатъчно семена. Но с противоотровата ще ми бъде доста по- трудно. Билката, която ми е нужна, расте само по диви места, а тази година разорахме всичко с надеждата за по-добра реколта.

Гуин изпъшка и разтърка кокалчетата на ръката си.

— От влажния вятър е — каза нежно Мег. — Взе ли от лекарството, което ти приготвих?

Старата жена сякаш не я чу.

— Гуин?