Най-силната магия

Джеймсън остави тъмния метален шлем настрана с видимо облекчение.

— Джон ще присъства ли на церемонията? — попита Саймън.

— Дочух, че му приготвяли специална носилка за църквата — отговори с безразличие Доминик.

— Мечът ви, сър — каза валетът, хванал тежкото оръжие с две ръце.

Изражението на лицето му недвусмислено подсказваше, че се надява господарят му да се откаже от меча, както се бе отказал от шлема и гривните за глезени.

Но надеждите му останаха напразни. С няколко резки движения Доминик затъкна меча в ножницата. Тежестта на страховитото оръжие от лявата му страна бе станала за него толкова обичайна, колкото тъмнината за нощта.

— Наметалото ми — каза той.

След броени мигове Джеймсън вече беше извадил от скрина богато извезано наметало от дамаска. Сред пищните гънки на тъканта проблясваха весело множество скъпоценни камъни и перли. Беше наметало, достойно за крале. И беше дар от султана за рицаря, попречил на своите войници да обезчестят петте му съпруги след превземането на султанския дворец.

— Не това — каза Доминик. — Черното. То приляга повече на ризницата и меча.

Джеймсън въздъхна и замени красивата наметка с простото наметало от черна вълна. Впрочем, макар това да не се забелязваше от пръв поглед, то бе не по-малко ценно, защото беше богато обшито с кожа от самури от далечните гори на Севера, на повече от хиляда мили оттук.

Доминик го наметна на раменете си. Тежките дипли от вълна и кожа обгърнаха тялото му и само продълговатото очертание на меча или случаен отблясък от металните халки на ризницата издаваха какво се крие под тях. Валетът закопча наметалото с простата желязна тока, която господарят му носеше по време на бой.

Саймън поклати глава полуразвеселено-полусъжалително. Дори гол Доминик представляваше внушителна гледка, а в дрехи като тези бе недвусмислено предупреждение към хората от областта, че имат нов господар.

Господар, на когото трябва да се подчиняват.

— Горката невяста ще припадне от страх, когато те види — каза Саймън.

— Надявам се — измърмори Доминик.

Каза го съвсем тихичко, за да не бъде чут. Не бе разказал на никого за срещата си с предрешената като ратайска дъщеря господарка на крепостта. Гордостта му все още бе наранена от лекотата, с която бе успяла да го заблуди.

Звънът на църковните камбани отекна над равнината, приканвайки населението на Блакторн на сватбената церемония. Преди още ехото им да е заглъхнало, Доминик вече бе напуснал покоите си в крепостта и се бе качил на коня си, който го чакаше, в двора.

Булката обаче далеч не очакваше сватбата с такова нетърпение.

— Едит, моля те престани да се въртиш наоколо като изгладнял сокол — каза Мег.

Въпреки строгите думи гласът й беше нежен. За пръв път непрестанното бърборене и щуране напред- назад на компаньонката й не я дразнеха, напротив — разсейваха я и отклоняваха мислите й от това, което предстоеше да се случи.

Дънкан, бъди мъдър, не само смел. Разбери, че така трябва да бъде. Приеми го.

Прости ми.

— Нали чухте камбаните — каза Едит. — Време е. Побързайте, господарке.

Мег погледна водния часовник на майка си. Купата от ковано сребро с абаносова поставка и легенче за оттичане на капките се предаваше от майка на дъщеря от незапомнени времена. А заедно с нея и умението да бъде използвана за отчитане на точното време за приготвяне на различните лекарства.

Струваше й се, че само преди миг бе напълнила контейнера до горе, че само допреди миг се бе наслаждавала на сиянието на водата, прилично на лунна светлина сред девствен лес. А ето че сега в купата бе останал не повече от един пръст вода.

— Не още — каза Мег. — Виж, има още вода.

— Вие и вашите друидски чудатости — измърмори Едит, клатейки глава. — Не знам за водата, но камбаните на църквата ми подсказват, че слънцето вече се вдига на небосклона.

Сякаш за да потвърдят думите й, камбаните зазвъняха отново. Мег сведе глава и докосна сребърния кръст, който лежеше между голите й гърди.

— Милейди?

В ръцете на компаньонката лежеше невероятната сребриста рокля, донесена от старата Гуин в деня, в който кралят бе обявил, че лейди Маргарет от Блакторн ще се омъжи за Доминик льо Сабр. Роклята не беше нова. С нея се бе омъжила лейди Ана, а също и майката на Ана. Подобно на водата в сребърния друидски часовник прекрасната дреха сияеше с меко сияние, сякаш бе изтъкана от лунни лъчи.

Мег погледна роклята и си припомни думите на старата Гуин: Да даде бог да родиш син.

Питаше се дали и сватбената рокля се е предавала като часовника от майка на дъщеря през всичките тези години и дали всяка дъщеря я е обличала с надеждата тъкмо тя да даде живот на жадувания друидски син.

Господи, моля те, дай ни мир.

— Лейди Маргарет, наистина трябва да побързаме.

Мег неохотно отмести поглед от капките, които се процеждаха отмерено в абаносовото легенче.

— Свещеникът винаги закъснява — разсеяно каза тя. — Той се облича по-старателно от която и да е булка.

— Поне от вас — със сигурност!

— Доминик се жени за Блакторн, не за мен. Дори да се появя облечена в парцали и посипана с пепел, той пак ще каже „да“.

— Въпреки това вие трябва да изглеждате по-добре от онази норманска уличница.

Мег откъсна мисли от неумолимото изтичане на водата от сребро към абанос, от капките, които се плъзгаха към черното легенче със същата необратимост, с която Блакторн се приближаваше към войната.

— Какво? — попита тя.

— Мадам Мари — измърмори Едит. Така наричаха норманката всички пленници на нейната хубост, които непрестанно се въртяха около нея и гледаха всячески да й угодят. — Мъжете не откъсват очи от нея — и норманските свине, и саксонските благородници.

— Щом са като гаргите, които се лепят за всичко ярко и крещящо, нека да вървят в бърлогата й.

— Те са псета, не гарги — отвърна Едит с горчивина. — Една усмивка на начервените й устни, едно намигване, едно уханно дихание, едно мигновено привдигане на полите, докато се качва по стълбите — и те търчат след нея като разгонени псета след кучка. А Дънкан води глутницата.

— Ако пипне някоя болест от нейния дълбок кладенец, от който пият мнозина — спокойно каза Мег, — аз имам лек, който ще го оправи.

Едит замълча.

Мег забеляза злощастното изражение на своята компаньонка и едва сега си даде сметка за копнежа на Едит по Дънкан.

— Така е по-добре — каза тя, като докосна нежно вдовицата по ръката. — Баща ти беше благородник. Съпругът ти също. Ти заслужаваш повече от това да си наложница на Дънкан.

Едит се усмихна накриво и раздипли сребристата рокля със сръчните си, силни ръце.

— Ако не беше толкова амбициозен, аз щях да стана негова съпруга — горчиво каза тя. — Но той жадува земи, богатства и власт, а аз не мога да му ги дам. Затова съм обречена да бъда съпруга на бедняк. Не! По-добре да съм наложница на богаташ!

— По-добре е да си неопитомен сокол, независим и от мъжете, и от златото.

— Лесно ви е да го кажете. Ей там в църквата ви очаква рицар, чието богатство в злато и скъпоценни камъни надминава три пъти теглото ви, и то с дрехите. Преди камбаните да възвестят края на този ден, вие