ще бъдете една от най-богатите жени в цяла Англия.
— Това е първата блага дума за Доминик льо Сабр, която чувам от твоята уста.
— Щом човек е норманска свиня, то той трябва поне да е богата норманска свиня. Тогава свещениците ще бъдат добре заплатени за лъжите, които ще изрекат над трупа му. Дано го сполети ранна смърт, а гробът му да е дълбок като самия пъкъл!
Омразата в гласа й накара Мег да трепне. Едит така и не бе успяла да прости на норманците за това, че бяха убили съпруга й, баща й, братята и чичовците й, и че бяха отнели земите им.
Във възцарилата се неловка тишина отекна бавният ритъм на капещата вода. Звукът накара ръцете на Мег да настръхнат. Несъзнателно бе затаила дъх и бе започнала да брои безмилостните капки. Да можеше да ги спре!
Изведнъж настъпи пълна тишина.
Сребърната купа беше празна.
— Хайде — каза Мег и разпери ръце. — Да свършваме по-бързо с това.
След броени мигове тя вече беше облечена в приказната рокля, ослепителна като лунни отблясъци по речна повърхност. Едит стегна вървите на гърба й и роклята прилепна към тялото й. Лека като мъгла, сребристата тъкан обгръщаше нежно фигурата й, очертавайки меките й женствени извивки.
Когато Едит отстъпи назад, Мег се завъртя на пръсти. Полите на роклята се вдигнаха, сетне се спуснаха отново. Дрехата й прилягаше съвършено, сякаш бе направена специално за нея, а не за майка й или за нейната майка.
— Сигурна ли сте, че няма да сложите брошката, която ви подари лорд Доминик? — попита Едит.
— Преди сватбата си друидските девойки носят само сребро. А след сватбата — само злато. Ще си я сложа съвсем скоро.
Ако остана жива.
— Глупости — измърмори Едит. — Ще изглеждате съвсем безцветна в сравнение с норманската уличница.
Тя подаде на своята господарка много дълга, сложно изплетена верига от сребро и бистър кристал. Също като часовника, веригата бе предавана в рода й от поколение на поколение. Дебела колкото кутрето на Мег и гъвкава като вода, веригата обгърна талията й, кръстосана бе на хълбоците й и се спусна отново отпред като сияйна гирлянда.
Краищата й стигаха чак до долния ръб на роклята като два беззвучни, изящни водопада. И също като пръски във водопад вплетените в нея кристали превръщаха светлината в неуловими пъстри отблясъци, в мънички парченца от седемцветната дъга, които се появяват в миг и пак в миг отлитат.
Мег вдигна ръцете си, по които нямаше нито един пръстен, свали гребените, придържащи косата й и тя се спусна по раменете и гърдите й чак до хълбоците. На фона на ефирната сребриста рокля косата й пламтеше като огнена страст — страст, каквато Мег никога не бе изпитвала.
— Е — промърмори недоволно Едит, — ако не друго, поне косата ви изглежда блестящо.
С тези думи тя подаде на своята господарка простата сребърна диадема, която трябваше да придържа косата й изпъната назад. От вътрешната страна на диадемата бяха гравирани древни руни.
— Бих могла да забода брошката на… — започна Едит, но тутакси бе срязана.
— Не.
Мег събра косите си в дълга опашка, сетне, без да каже и дума, протегна ръка. Едит й подаде сребриста пелерина, помогна й да я облече и я прикачи за раменете й с две сребърни катарами. Наметката се спусна по снагата й и се разля по пода зад гърба й като тежка сребърна вълна.
С едно рязко движение Мег вдигна качулката на пелерината, скривайки косата си. Едит постави диадемата на главата й и огледа недоволно резултата.
— Няма да можете да засенчите уличницата — каза безцеремонно тя.
— Затваряй си устата — долетя откъм прага гласът на старата Гуин. — Ти нямаш представа колко по- важни неща са поставени на карта.
Мег се извърна към вратата. При рязкото движение по роклята й припламнаха сребърни отблясъци, а кристалите на веригата блеснаха, обагрени в цветовете на дъгата. Но това, което прикова вниманието на Гуин, бяха очите на Мег. Сред сребристия облак на пелерината тези очи горяха като зелени огньове.
Гуин си пое дълбоко дъх. И сведе глава в знак на почит пред друидската девойка, която стоеше пред нея, събрала в себе си толкова стародавни ритуали и надежди.
Преди обаче да успее да каже каквото и да било, църковните камбани звъннаха отново, призовавайки Мег на собствената й сватба.
И на война.
7
Свещеният покой на дървената постройка бе пропит с мирис на тамян и благоухания. Столовете сияеха, прясно намазани с восък. От свещниците се издигаха стотици огнени езичета. Скъпите брошки, огърлици, диадеми, вериги и пръстени отразяваха танца на пламъчетата и озаряваха църквата с блясъка си подобно на звезди по небосклона.
Шотландски танове, саксонски благородници, нормански аристократи и рицари от най-различни страни стояха един до друг и се дебнеха като диви зверове, сбрани накуп от пролетното пълноводие.
Доминик обходи тълпата с мрачния си сив поглед. Както бе и очаквал, под плащовете на мъжете се виждаха мечове. Ножниците на някои от тях бяха обковани със скъпоценни камъни — знак, че оръжията в тях са по-скоро церемониални, отколкото бойни. Други обаче, също като ножницата на самия Доминик, бяха не от декоративно сребро, а от яка стомана.
Въпреки навалицата в малката църква никой не смееше да се доближи до Доминик, дори чернокосата жена, чиито богати накити и пищна алена рокля привличаха погледите на всички. Не се осмеляваха, защото във вида му имаше нещо, което напомняше хищен орел, готов всеки миг да се нахвърли върху жертвата си.
Единствено Саймън имаше кураж да се приближи до своя брат. Единствено Саймън знаеше, че при Доминик разумът владее страстите, а не обратно.
— Всичко е готово, освен булката — измърмори той, като пристъпи плътно зад гърба на брат си, за да не може да го чуе никой друг.
Доминик кимна.
— Свещеникът възпротиви ли се?
— Оплака се, че имало твърде голяма тълпа пред олтара. Аз обаче изтъкнах, че нямаме кой знае какъв избор. Не бих могъл да сложа моите хора да седнат при благородниците, нали?
Ироничният въпрос накара Доминик да се усмихне.
— Хората на Дънкан са въоръжени до зъби — отбеляза Саймън.
— Да.
— Само това ли имаш да кажеш по въпроса?
— Рийвърите са просто шайка дрипльовци.
— Но стоманата на оръжията им е доста добре закалена.
Доминик изръмжа.
— Когато се появи Дънкан, стой плътно до него. Не го изпускай нито за миг.
— Ами Джон? — попита Саймън, като погледна към първия ред, където лежеше господарят на Блакторн, загърнат в драгоценна наметка. — Каквото и да се случи, ще започне от него.
— На него не му липсва желание да ме разсече с меча си от глава до пети, но няма сила — сухо отвърна Доминик. — Докато Дънкан има и двете. Някога той е бил сгоден за лейди Маргарет.
Саймън присви очи и измърмори под носа си нещо, което би накарало добрия свещеник да подскочи, ако го беше чул.
— Трябва да се покаеш за тези греховни слова — каза Доминик, като се усмихна лекичко. — Но признавам, че и аз споделям чувствата ти към човека, който е щял без да му мигне окото да омъжи дъщеря си за своя незаконен син.
— Ами ако тя не му е дъщеря?
