светлините на свещите помръкнаха, сякаш някой бе спуснал воал върху лицето й. Подът под нозете й се залюля.
Мег нададе тихо възклицание на уплаха и протегна ръка към Доминик, за да запази равновесие.
Доминик чу приглушения й вик, видя как цветът се отдръпва от лицето й и преди да е паднала на земята, я вдигна на ръце. Сребристите гънки на друидската й рокля прилепнаха съвсем точно към гънките на бойното му наметало, сякаш дрехата бе нарочно скроена именно за тази цел.
Доминик усети с дланта си равномерния пулс на сърцето на Мег и това му подсказа, че замайването й не е нищо сериозно, а се дължи на облекчението, което бе изпитала. Той отмести поглед към свещеника.
Лицето на божия служител бе пребледняло като крин. По челото му беше избила пот. Повече от очевидно бе, че е гузен.
— Довърши бракосъчетанието — хладно каза Доминик.
— Н-не мога.
— Лейди Маргарет вече изпълни своя дълг. Изпълни и ти твоя или си мъртъв.
Свещеникът се подчини. Макар гласът му да трепереше толкова силно, че думите му бяха почти неразбираеми, той успя да довърши припряно церемонията.
Гласът му достигаше до Мег сякаш безкрайно отдалеч. В главата й имаше една-единствена мисъл: тя бе предала Джон и Дънкан и по този начин бе успяла да спаси Блакторн от унищожение.
Постепенно обаче започна да усеща силата и властното присъствие на мъжа, който я държеше на ръце — единствената стабилна опора в окръжаващия я свят, който все още й се струваше твърде нереален. Мег вдигна очи към лицето на Доминик, опитвайки се да разгадае какво й носи съдбата, която току-що бе приела — да бъде съпруга на мрачния нормански лорд.
Светлината на свещите ни най-малко не омекотяваше чертите му. Напротив, правеше ги още по- релефни, като хвърляше черни сенки под изпъкналите му скули и по изсечения ръб на челюстта му. Очите му изглеждаха ясни и безцветни като очите на легендарния друидски вълк. И всичко това бе озарено от зловещото сияние на металната ризница изпод широкото, черно като нощ наметало.
Църквата още веднъж се завъртя около Мег, но този път причината не бе у нея. Церемонията беше приключила. Доминик се бе обърнал и крачеше по пътеката между седалките, понесъл съпругата си на ръце, сякаш тя бе лека като мъглата, на която сребристата й рокля толкова приличаше.
Миг преди да прекрачи прага на църквата, Доминик се спря, за да види реакцията на обикновените хора от Блакторн, които се бяха скупчили отвън. Нямаше представа дали и те като свещеника не са искали Дънкан от Максуел да бъде техния нов господар.
При вида на мрачния нормански воин, понесъл господарката им на ръце като плячка от завладян и опустошен град, жителите на Блакторн нададоха плахи, приглушени възклицания. Мег вече бе видяла суровото изражение на Доминик и разбираше много добре колебанието на своя народ. Самата тя още не можеше да повярва, че норманският воин не е наказал Дънкан и баща й със смъртта, която си бяха заслужили.
И все пак Доминик бе проявил милост. Дънкан и баща й бяха живи. Шокът, предизвикан от нейното „да“, беше дал на Доминик няколко скъпоценни мига и той ги бе използвал не за да убива, а за да наложи мир.
Скрита в сянката на църковния портал, Мег докосна бузата му малко над ръба на студената метална броня, за да се увери още веднъж, че това наистина е човешка плът, а не стомана, и че самата тя все още е жива и може да почувства топлината му.
Доминик сведе поглед към очите й, които грееха с ясния зелен цвят на пролетта.
— Благодаря ти, че не ги уби — промълви Мег.
— Не беше от милосърдие — рязко отвърна Доминик. — На драго сърце бих обесил хората, които планираха да въвлекат мен във война и да обрекат теб на насилствено кръвосмешение. Но нямам желание да бъда господар на една разрушена крепост.
Мег отдръпна пръстите си от лицето му като попарена.
— Джон не е мой баща.
— Тогава защо не те е лишил от наследство?
Докато произнасяше тези думи, Доминик пристъпи напред, изнасяйки Мег на бледата сребристобяла дневна светлина. Сред сбраните пред църквата васали отново се понесе напрегнат ропот.
— Хората — отвърна кратко Мег. — Те са причината.
— Какво?
— Ето какво.
И тя отново вдигна ръка към лицето му.
Този път хората от Блакторн видяха как пръстите на господарката им докосват бузата на рицаря там, където свършва металната броня и започва човешката плът. Това бе ласка, дарена свободно, без принуда от тяхната господарка на нейния съпруг.
Дори да бе пленница, тя беше пленена по своя воля.
Мощен възглас се изтръгна от множеството хора, разбрали, че тази пролет ръцете им ще сеят семена за живите, вместо да копаят гробове за мъртвите. И в своята радост те скандираха не името на новия си господар, а името на Мег.
Така докато вълните на тяхното ликуване се разбиваха в Доминик като в скала, той разбра защо Джон не бе посмял да отритне момичето, което не беше негова дъщеря.
8
Трапезата за васалите на Блакторн, наредена в двора на крепостта, беше чудо невиждано. Въздухът бе изпълнен с познати и екзотични аромати. В бъчвите чакаше гъсто вино и още по-гъста медовина. Имаше прясна и осолена риба, пресен и пушен дивеч, цели печени прасенца и патици върху плата от свежи зеленчуци, традиционни хлябове и питки, замесени със скъпи вносни подправки, каквито слугите в крепостта никога не бяха вкусвали. Беше трапеза, достойна за благородници. Но гостите на нея бяха простите хора от Блакторн.
Когато доближиха отрупаните маси, всеки от тях получи плитка купа, в дъното на която имаше сребърна монета и парче захаросан цитрусов плод. Възгласи на удивление и възторг се понесоха сред тълпата мъже и жени. Трудно може да се каже кое им доставяше повече радост — парите или сладкиша. Повечето хора от простолюдието живееха и умираха без да са имали щастието да държат коя да е от двете скъпоценности в шепата си.
Дънкан наблюдаваше с мрачно изражение как Доминик и Мег вървят сред хората и приемат техните благопожелания. За всеки от васалите Мег имаше въпрос, добра дума или похвала. Към Доминик хората се отнасяха сдържано и с респект, с Мег се държаха радушно и топло.
Всички надежди на шотландеца, че васалите ще откажат да служат на новия си господар, угаснаха в мига, в който той видя как Доминик се къпе в отразената светлина на всенародната обич към Мег. И въпреки това, докато ги наблюдаваше, Дънкан неволно изпитваше възхищение от интелигентността на новия владетел на Блакторн и от силата и безпощадността на Доминик, грижливо скътани като меча в ножницата му, но и като него готови всеки миг да бъдат извадени и използвани.
— Какво, сбогуваш се със своите амбиции ли? — долетя иззад гърба му саркастичен глас.
И без да се обръща знаеше кому принадлежи този глас, който човъркаше гордостта му. От самото начало на сватбената церемония Саймън не се бе отделял на повече от ръка — или по-точно нож — разстояние от него.
— Брат ти е умен мъж — каза с равен тон Дънкан. — Той направи единственото нещо, което бе в състояние да спечели хората от Блакторн на негова страна.
— Пощади живота на Джон?
Дънкан поклати глава.
— Не.
— Пиршеството?
Дънкан се усмихна лекичко и отново поклати глава.
— Това беше хитър ход, по не би бил достатъчен.
