по стъпалата към входа на кулата. Бледооранжевата й рокля и дългата й руса коса се открояваха ярко на фона на влажната каменна крепост.
Доминик сведе поглед към помръкналите очи на Мег и отгатна причината за безпокойството й.
— Ти си моя съпруга. Аз пазя онова, което ми принадлежи. Вече няма защо да се страхуваш от амбициите на баща си.
Дългите тъмнокестеняви ресници на Мег се спуснаха за миг, скривайки очите й. Питаше се дали Доминик ще мисли по същия начин, когато разбере, че е бил впримчен в брачен съюз с една друидка със съмнителна плодовитост.
— Само не се опитвай да ме мамиш отново така, както стори в птичарника — студено добави той. — Пред мен никакви номера не минават повторно.
— Тогава появата ти ме стресна. Не бях облечена подходящо за среща с бъдещия си съпруг. Освен това баща ми беше забранил да се срещам с теб преди сватбата.
Въпреки че в този момент не гледаше към Доминик, Мег усещаше как той претегля думите й много внимателно — също както мливарят претегля зърното, преди да го смели на брашно. Обзе я уплаха. Доминик бе силен и могъщ. Ако решеше да я бие, тя нямаше какво да стори, нямаше къде да избяга. Беше досущ като своята майка.
В капан.
След миг Мег постави длан върху свитата му ръка и вдигна очи към него, успяла отново да овладее страховете си. Най-важната й цел беше постигната: Блакторн бе спасен от унищожителна война. С останалите трудности все някак щеше да се справя. Надяваше се, че в живота Доминик ще проявява повече сдържаност, отколкото проявяваше в битките.
Двамата се изкачиха по каменната стълба, водеща към кулата, и се обърнаха назад, за да приемат последната вълна от поздравления от народа. Щом влязоха в тъмното преддверие, Мег се обърна нерешително към Доминик.
— Нима ще дойдеш на сватбения пир в доспехи? — попита тя.
— Да.
Мег понечи да каже още нещо, но Доминик лекичко допря палец до устните й. Стресната, тя застина на място и се взря в него. Въпреки царящия в преддверието сумрак, очите й блестяха, а роклята й сияеше така, сякаш в нея бяха втъкани и мъглата, и лунната светлина, и звездите.
— Не се бой, невясто моя — каза Доминик с дълбок глас. — В спалнята не ще нося ризница и меч.
Мег трепна. Топлият й дъх обля палеца на Доминик. Странна усмивка промени лицето, му, направи го красиво и неустоимо.
— Е, всъщност меч ще има — приглушено каза той. — Той ще е много здрав, но без остри ръбове. И ще приляга съвсем точно на твоята топла ножница.
Мег бе толкова изненадана от внезапната промяна в лицето му, предизвикана от чувствената му усмивка, че й трябваха няколко мига, за да проумее смисъла на думите му. И когато го проумя, лицето й пламна от смущение. Доминик видя това и се засмя тихичко.
— Двамата с теб ще си паснем чудесно — каза Доминик с нескрито задоволство. — Така или иначе щях да изпълнявам съпружеските си задължения, но не мислех, че това ще ми носи кой знае каква наслада. Виждам, че съм грешил. Ще бъде истинско удоволствие да засея семето си в теб.
— Удоволствие за кого, милорд?
— И за двама ни.
— Аха, виждам, че искаш наследници.
— Разбира се, че искам наследници — отвърна той. — Те са единствената причина човек да се ожени.
— А земите и замъците? — попита Мег с хладна усмивка. — Не си ли струва човек да се ожени заради тях?
— Без наследници земята е досадно бреме, а бракът — жестока измама — заяви Доминик.
Преди Мег да успее да отвърне, във фоайето влязоха Саймън и Дънкан. Когато видя Мег, Дънкан се закова на място. Саймън погледна към брат си, който му направи знак да продължи към вътрешността на крепостта сам. Но щом Дънкан понечи да заговори Мег, Доминик го изпревари.
— Преди да си започнал да укоряваш моята съпруга — каза той с леден тон, — нека ти кажа, че си жив само благодарение на нея.
Дънкан го изгледа свирепо, после си пое дълбоко дъх, за да охлади гнева си, и каза:
— Меги няма нищо общо с плановете на който и да било от двама ни.
— Освен като пешка — намеси се Мег, преди Доминик да е успял да му отговори.
Двамата мъже я погледнаха изненадано, защото бяха доловили в гласа й необичайно рязка нотка. Тя продължи със същия хаплив тон.
— Баща ми… всъщност може би трябва да кажа „чичо ми“ или нещо друго — имам ли въобще кръвна връзка с него? — цял живот мисли как да ме използва. Защо Дънкан трябва да се извинява, задето е сторил същото?
Шотландецът се размърда смутено. Мег бе казала самата истина, но произнесена на глас, тази истина звучеше доста неприятно.
— Меги — каза той гальовно, — никога не бих позволил да ти се случи нещо лошо. Сигурен съм, че го знаеш.
— Затова ли беше решил да водиш битка, когато знаеше, че тя ще бъде в центъра на бойното поле? — саркастично попита Доминик.
— Моите хора бяха получили строги заповеди — отвърна троснато Дънкан. — Ако някой от тях бе докоснал Меги дори само с пръст, щеше да бъде мъртъв.
— А моите хора? На тях какво беше заповядал? — гневно попита Доминик. — Как щеше да им попречиш да обезглавят една вероломна жена в стремежа им да се доберат до моя убиец?
Дънкан пребледня като платно.
— Меги — запротестира той, като се обърна към нея, — нямаше да стане така. Аз щях да те предпазя!
— Защо? Смъртта щеше да е истинско облекчение за мен.
Минаха няколко мига, преди горчивите й слова да проникнат през гнева на мъжете и да достигнат до съзнанието им. И когато това стана, и двамата се вторачиха в Мег.
— Какво говориш, момиче?! — прошепна слисано Дънкан.
— Джон се опитва да ме използва като повод за война с норманците още откакто бях осемгодишна — отвърна Мег. — Ако беше успял, нямаше да понеса да живея с мисълта, че съм станала причина за страданията на моя народ. Щях да приема с радост острието, което щеше да сложи край на живота ми.
— Не може да говориш истината, Меги.
— Може. Това е самата истина.
Доминик не се съмняваше, че всяка нейна дума е напълно искрена. Беше видял как зелените пламъци на пролетта горят в очите й и бе почувствал как целият народ на Блакторн се уповава единствено на нея. Мисълта, че е излъгала надеждите им, че не е оправдала доверието им, със сигурност би я съсипала.
Поразен от думите й, Дънкан прокара ръка през тъмната си коса. Нямаше представа какво би могъл да каже. Когато видя колко е нещастен, Мег въздъхна и нежно докосна с пръсти ръката му.
— Вярвам ти, че не си искал да ми сториш зло — каза тя.
— Благодаря ти — промълви Дънкан с тих, измъчен глас. — Аз… — Той поклати глава и положи длан върху нейната. — Не искам да те загубя, Меги. Никога не съм възнамерявал да те изложа на опасност.
— Не те обвинявам — каза тя, като се усмихна. — Ти си мъж. И просто правиш това, което всички мъже правят от край време.
— И какво правят всички мъже от край време? — попита хладно Доминик, като отмести ръката й от ръката на шотландеца.
— Искат земя и синове — отговори тя.
Доминик сви рамене.
— Това е все едно да кажеш, че слънцето изгрява и залязва.
— Да.
