— Монетите?
— Не.
— Какво тогава?
— Брат ти е успял някак си да убеди Мег, че той е единственият шанс хората й да получат мир. Кога ви е разкрила плановете на Джон? Снощи ли?
Саймън го изгледа учудено.
— Лейди Маргарет не е идвала при нас.
— По дяволите, не съм чак такъв глупак! Кога ни предаде Меги?
— В църквата, когато каза „да“ — тросна се Саймън. — Макар че като говорим за предателство, единственото предателство днес бе извършено от Джон. И от теб, разбира се.
— Аз съм шотландски тан — студено каза Дънкан. — Аз не падам на колене пред никого, освен пред своя крал. И този крал не е Хенри!
— Не си ли благодарен, че животът ти бе пощаден?
— Беше пощаден заради целите на лорд Доминик, не заради моите.
Саймън сви рамене.
— Естествено. Той подари живота ти на лейди Маргарет. Надявам се по-късно да не съжалява за своята щедрост.
Дънкан изгледа замислено брата на човека, който го бе победил толкова ловко. В Светите земи беше виждал и други мъже като Саймън и Доминик — рицари, които нямаха нищо, освен своя ум и своята храброст.
Самият Дънкан беше такъв мъж.
— Позволено ли ми е да виждам лорд Джон? — попита той.
— Доминик никога не би попречил на един син да се вижда с умиращия си баща.
Дънкан го стрелна с поглед, присвил очи.
— Нима обичаш да даваш ухо на махленски клюки?
— Много — весело отвърна Саймън. — В редица случаи това предпазва от неприятни изненади. Би трябвало да си благодарен, че Доминик също се заслушва в тях.
— Защо? — горчиво попита Дънкан. — Това ме лиши от Блакторн.
— Не е вярно. Доминик беше планирал всичко още преди да дойдем в крепостта.
Очите на шотландеца се ококориха от смайване, което той не се и опита да прикрие.
— Откъде е знаел?
— Не знаеше. Просто разбираше, че ако му се готви капан, най-подходящото място за това би била самата църква. Затова се поинтересува какви са били родителите на свещеника, дали братята му са васали на Джон, дали сестрите му са омъжени за саксонци или за норманци, дали обучението му за свещеник е било платено от Джон. Не беше трудно да установим, че отецът дължи много повече на саксонците и шотландците, отколкото на крал Хенри.
Дънкан се извърна и се вторачи в Саймън като онемял.
— После — продължи Саймън, който очевидно се забавляваше — дочухме да се говори за някакъв незаконен син на Джон, рицар със смело сърце и буен нрав, отличен воин, известен като Шотландския чук, който на това отгоре бил сгоден за дъщерята на самия Джон до момента, в който кралят притиснал църквата да се противопостави на брака им, колкото и да не й се искало. Какви отвратителни неща вършат някои божи люде в името на бога.
— Амин — каза Дънкан.
Каза го съвсем чистосърдечно. Спомените за нещата, които бе виждал да правят божи люде на други божи люде по време на войните за Светите земи, щяха да го преследват до края на дните му.
— Подозирам — бавно каза Саймън, — че тъкмо тогава Доминик реши да убие Джон. Мисълта, че човек може да ожени собствения си незаконен син за собствената си дъщеря, вбеси брат ми. Впрочем същата съдба трябваше да сполети и амбициозното копеле, което е било готово да се ожени за собствената си еднокръвна сестра. Сигурни бяхме, че крал Хенри няма да възрази срещу обесването ви, когато узнае фактите.
Дънкан подсвирна тихичко с уста. Не беше подозирал колко близо продължава да бъде до смъртта.
— Меги не е моя сестра.
Сега бе ред на Саймън да се изненада. И да изпита облекчение. Дързостта и решителността на Шотландския чук го възхищаваха. Чувстваше, че при други обстоятелства двамата биха могли да бъдат приятели.
Отговорът му бе кратък:
— Радвам се да го чуя.
— Погрижи се и брат ти да го чуе.
Саймън изгледа втренчено шотландеца и се усмихна.
— Ето че започваш да схващаш — каза той, като кимна. — Не съм виждал по-свиреп и безпощаден боец от Доминик. Но той е такъв, защото смята, че войната е безумие, което трябва да бъде обезглавено колкото е възможно по-бързо. Винаги е много по-полезно да има мир, нали разбираш?
— Не, не разбирам.
— Аз също — призна Саймън.
Двамата мъже се спогледаха и се разсмяха. Чул смеха, Доминик се обърна, видя, че идва от Дънкан и Саймън и поклати глава.
— Какво има? — попита Мег.
— Брат ми и Шотландския чук.
Мег го погледна объркано.
— Смеят се като първи приятели — обясни Доминик, — а преди малко в църквата бяха на косъм да се убият взаимно.
— Може би тъкмо заради това се смеят. Живи са, пролет е и в голямата зала ги очаква пиршество. Какво повече биха могли да искат от живота в този момент?
Сивите очи на Доминик се взряха замислено в Мег. Сетне той бавно кимна.
— Много си мъдра за жена.
Тя го стрелна със зеления си поглед и каза сухо:
— Във всеки случай по-мъдра от доста мъже, уверявам те.
Едното ъгълче на устата му трепна в усмивка.
— Ще запомня това.
Двамата продължиха да вървят през двора, напредвайки бавно през тълпата васали. Изглежда всеки дребен земевладелец, ратай, крепостен селянин и парик държеше да се увери лично, че Мег е добре. В края на множеството нетърпеливо чакаше Едит.
— Какво има, Едит? — попита я Мег. — Ела.
Васалите се разделиха на две, за да направят път на вдовицата. Към нейните дрехи дневната светлина не бе тъй милостива, както към дрехите на Мег. Изтритата й от носене пелерина показваше недвусмислено бедността на Едит — а и на самия Блакторн.
— Лорд Джон се чувства доста зле от цялото напрежение на този ден — каза вдовицата. — Той би желал да произнесе сватбения тост час по-скоро.
За миг Мег затвори очи. Обземаше я ужас при мисълта, че трябва да се изправи срещу яростта на Джон.
Доминик забеляза нейното колебание, пъхна ръка под пелерината й и я прегърна през кръста. Топлината, която крехкото й, гъвкаво тяло излъчваше през фината сребриста тъкан, накара кръвта му да пламне.
— Кажи на Джон — каза той, — че скоро ще бъдем при него.
Едит го погледна стреснато. Изражението му даваше ясно да се разбере, че е най-добре да свиква да получава заповеди от него. Тя кимна припряно и си запробива път през тълпата. Скоро вече се изкачваше
