— Норманските барони се карат помежду си само защото им липсва по-интересна игра — продължи Мег. — Убий Доминик льо Сабр и ще им осигуриш възможно най-добрата игра. Война.
Дънкан сви рамене.
— Игра, която ще спечелим ние.
— Няма да спечелиш! Защо не можеш да го проумееш, след като дори аз го разбирам?!
— Ти си момиче с нежно сърце и не разбираш нищо от войни. — Дънкан се усмихна. — Още едно от твоите достойнства, Меги.
— Запази си ласкателствата за слугините — сряза го тя. — Мен не можеш да ме подлъжеш толкова лесно. И краля на Англия не можеш. Когато новината за тази касапница стигне до Лондон, кралят и неговите барони ще се обединят и ще донесат на земите ни такова опустошение, че за него ще се говори още поне хиляда години! Ти разполагаш само с дванадесет рицари…
— Шестнадесет.
— …и с банда изверги, които не умеят нищо друго, освен да избиват жени и деца.
— Достатъчно! — извика Дънкан.
— Не! Достатъчно ще бъде, когато проумееш, че не можеш да победиш!
Дънкан сключи ръце около раменете й и я прикова на място. Тежките му слова заваляха като камъни.
— Разбери едно — рязко каза той. — Ако се омъжиш за това норманско копеле, ще бъда принуден да се погрижа правата, които ми се полагат по рождение…
— Не! — изкрещя яростно Мег. — Незаконните деца нямат права по рождение!
— …да преминат в други ръце — продължи безмилостно Дънкан. — А заедно с тях и зеленооката друидска вещица, която васалите на Блакторн обичат повече от всичко на света, като изключим бог. Тъкмо това, а не толкова английският крал, е причината Джон да не те обезнаследи. Ако го беше сторил, васалите щяха да захвърлят плуговете и ралата и да побягнат от тази земя все едно, че е прокълната.
Пребледняла и разтреперана, Мег се помъчи да се освободи от хватката му. Но той изобщо не обръщаше внимание на усилията й.
— Знай това, лейди Маргарет: аз ще имам земя и съпруга от благородно потекло, която да ми роди наследници. Все едно дали ще трябва да убия десет или десет хиляди нормански рицари, но аз ще имам земя.
Потресена, Мег се изтръгна от ръцете му. Разкъсваше се между съчувствието, което изпитваше към своя приятел от детинство и към стремежа му да заеме достойно място в този свят, в който нямаше място за незаконородени деца, и увереността си, че плановете му ще унищожат земята и васалите, които толкова обичаше. Очите й се напълниха със сълзи.
— Ти искаш от мен да удавя Блакторн в кръв — прошепна тя.
— Искам от теб да не се омъжваш за един жесток нормански лорд. Толкова ли е много?
Единственият отговор на Мег бяха сълзите й.
— Не искай услуги от една друидска вещица — изръмжа яростно Джон. — Заповядвам ти, Маргарет. Аз съм господар на тази крепост и ти си под моята власт точно толкова, колкото и глиганите, които ровят корени из горите ми. Или ще се подчиниш, или ще окайваш деня, в който си се родила, също толкова често и горчиво, колкото го окайвам аз!
— Не се тревожи, Меги — нежно каза Дънкан, като подръпна една от дългите й плитки. — Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо в църквата.
Мег затвори очи и с усилие овладя желанието си да закрещи отчаяно срещу безумните амбиции на мъжете, които я заобикаляха. Да позволи живота и тялото й да бъдат използвани като залог за мира, налаган от английския крал, бе тежък, но обичаен дълг за една благородна дама.
Но да позволи живота и тялото й да бъдат използвани за започване на война — не, това не можеше да понесе.
— Не мога — каза тя.
— Ще го направиш — просъска Джон. — После прави каквото искаш. Все ми е едно дали ще станеш съпруга на Дънкан или курва на неговите рийвъри.
— Лорд Джон… — поде наскърбено Дънкан.
— Мълчи! Всяка друга ще е по-добра за твоя съпруга от това зеленооко друидско изчадие! Съгласих се да поискам от вещицата да стане наш съюзник само защото ти настоя. Тя отказа. Затова сега върви и кажи на твоите воини да хващат оръжията и да убият…
— Не! — извика Мег. — Татко…
— Аз не съм твой баща.
Задъхана, тя отчаяно се опитваше да намери изход от капана, в който я бяха вкарали Дънкан и Джон.
Но изход нямаше. Мег сплете пръсти и заби нокти до кръв в дланите си.
— Аз… — започна тя, но гласът й се прекърши.
Двамата мъже я наблюдаваха с лешниковите си очи — толкова еднакви и все пак различни. В очите на Джон имаше омраза, идваща още от времето, когато съпругата му го беше измамила. В очите на Дънкан имаше надежда, идваща още от времето, когато бе узнал кой е истинският му баща.
— Меги? — тихо попита Дънкан. Мег сведе глава.
— Ще сторя това, което трябва — прошепна тя.
5
Мег излезе от стаята на баща си толкова бързо, че вълненото й наметало се вееше и плющеше зад гърба й. Имаше да свърши толкова много работа, преди да избяга от замъка. Първо трябваше да приготви достатъчно лекарства за васалите, които се уповаваха на нейната помощ. После трябваше да измъкне храна и завивки, които да й стигнат за около две седмици.
А после какво, питаше се тя.
Нямаше отговор на този въпрос. Но знаеше едно: всяка друга участ бе по-добра от тази да се превърне в камъка, върху който щеше да бъде посечен обичният й Блакторн.
Мег се втурна презглава надолу по стръмната спираловидна стълба, разлюлявайки пламъците на свещите. Щом стигна до големия салон, насреща й изскочи Едит и понечи да я спре, макар да бе повече от очевидно, че господарката й бърза.
— Милейди…
— Не сега — прекъсна я Мег.
— Но лорд Доминик иска…
— По-късно. Имам да приготвям лекарства.
Слисана от резкия й тон, Едит се закова на място, останала като никога без думи, и се загледа след бързо отдалечаващата се фигура на своята господарка.
Мег ускори още повече крачка, сякаш се боеше, че Едит може да я последва. На приземния етаж, слава богу, имаше само слуги. Тя позабави ход, но при все това наметалото й продължаваше да се вее след нея като знаме.
Малки, тъмни помещения, прилични повече на обори, отколкото на стаи, се откриваха от двете страни на коридора, по който вървеше. Въздухът бе просмукан с мириса на струпаните корени и бурета с ейл, на качетата с осолена и опушена риба и змиорки, на закланите птици, провесени с краката нагоре. Сред всички тези хранителни миризми се долавяше сухият, богат аромат, идващ от билкарника, който бе създала лейди Ана, за да има къде да суши тревите си и да приготвя своите лекарства.
Мег пазеше ярки спомени от своята майка. В повечето от тях тя се виждаше застанала в билкарника или в градината с Ана и заслушана в напевния й глас, който обясняваше коя билка каква е и какви свойства има да лекува и да успокоява леките болки или тежките страдания в живота на хората. Билкарникът, градините и банята бяха изградени по изричното настояване и указания на Ана, защото и трите неща бяха много важни за ритуалите и въобще за живота на всеки, възпитан в духа на друидските традиции.
До входа на билкарника имаше две маси за късане, трошене и стриване на прах на листата, стъблата, цветовете, корените и кората на растенията — всички те се използваха за приготвянето на лекарствата. Зад
